Джоан Харис - Петте четвъртини на портокала

Когато баща ми почина, аз не изпитах силна и искрена мъка. Търсех следи от скръб в душата си, но намирах само твърда ядка, като костилка в плод. Опитвах се да си внуша, че никога повече няма да зърна лицето му, но дотогава вече бях забравила как изглежда то. Той се беше превърнал в нещо като икона, като гипсова статуетка на светец, вдигнал очи нагоре, с униформени копчета, от които струеше мек блясък. Полагах усилия да си представя, че лежи убит на бойното поле, че тялото му се въргаля в някой общ гроб, разкъсано от мината, избухнала в лицето му... Представях си ужасни картини, но те бяха нереални за мен, като кошмарни сънища. Касис го преживя най-тежко. След като получихме лошата вест, той избяга за два дни и накрая се прибра изтощен, гладен и изпохапан от комари. Беше спал на открито на другия бряг на Лоара, където горите преминават в блатиста местност. Мисля, че му беше хрумнала налудничавата идея да се запише доброволец в армията, но вместо това се бе изгубил и часове наред бе обикалял в кръг, докато отново излезе на брега на Лоара. Помъчи се да излъже, да си съчини някакви приключения, но тогава за пръв път не му повярвах.

После започна да се бие с момчетата и често се прибираше у дома с разкъсани дрехи и кръв под ноктите. Прекарваше дълги часове сам в гората. Нито веднъж не плака за баща ни и се гордееше с това, дори веднъж наруга Филип Уриас, който се опита да го утеши. Ренет, от друга страна, като че ли се радваше на вниманието, предизвикано от смъртта на баща ни. Хората наминаваха край нас с подаръци или я галеха по главата, когато я срещнеха из селото. В кафенето тихо и сериозно се обсъждаше въпросът за нашето бъдеще – и това на майка ни. Сестра ми се научи да изстисква сълзи от очите си винаги когато пожелае и усъвършенства усмивката на храбро сираче. Така караше хората да ѝ дават бонбони и се сдоби с репутацията на най-чувствителна в семейството.

След смъртта му майка ми не говореше за него. Сякаш баща ни никога не беше живял с нас. Без него нещата във фермата вървяха добре, ако не и по-добре отпреди. Изкоренихме лехите с йерусалимски артишок, който само той обичаше, и ги заменихме с аспержи и червени броколи, които се полюшваха и шумоляха от вятъра. Започнах да сънувам страшни сънища, в които лежах под земята, изгнивах, задушавана от смрадта на собственото си разложение. Давех се в Лоара, чувствах как тинята в речното легло тежи върху мъртвата ми плът, а когато протягах ръка за помощ, усещах, че там лежат стотици други тела, леко полюшвани от подводното течение, раменете им се блъскат едно в друго, едни – цели, други – на парчета, без лица, с разместени челюсти, които се хилят разкривено, и мъртви очи, които бляскат за поздрав... След тези сънища се събуждах с писък, обляна в пот, но майка ми никога не идваше. Вместо това при мен идваха Касис и Рен, веднъж не- търпеливи, друг път внимателни. Понякога гълчаха и заплашваха с приглушени, гневни гласове. Понякога ме вземаха в прегръдките си и ме люлееха, докато заспя отново. Случваше се Касис да разказва истории, а ние с Рен-Клод да слушаме, ококорили очи на лунната светлина; истории за великани, вещици, човекоядни рози, планини и дракони, приели външността на хора... О, по онова време Касис беше добър разказвач; макар че понякога се държеше грубо и често се присмиваше на нощните ми страхове, повечето от разказите му помня и до днес, заедно с блесналите му очи.

След като баща ни си отиде, постепенно опознахме пристъпите на майка си не по-зле от него. Когато наближаваха, тя започваше да говори някак разсеяно и усещаше болезнено напрежение около слепоочията, което издаваше с леки нетърпеливи тикове на главата. Случваше се да посегне да вземе нещо – лъжица, нож – и да не улучи; тогава потупваше с ръка по масата или мивката, сякаш търсеше да напипа предмета. Понякога питаше: "Колко е часът?", въпреки че големият кръгъл кухненски часовник висеше на стената пред нея. И винаги в такива моменти задаваше един и същ въпрос с рязък, подозрителен тон:

– Някой от вас да е донесъл портокали у дома?

Ние мълчаливо поклащахме глави. Портокалите бяха рядкост; бяхме ги опитвали два-три пъти, случайно. Понякога ги виждахме на пазара в Анже: едри испански портокали с дебела пореста кора; по-гладки и тънкокори кървавочервени портокали от Юга, разрязани на половини, за да се покаже сочната им морава сърцевина... Майка ни винаги заобикаляше отдалеч тези сергии, сякаш от гледката ѝ се повдигаше. Веднъж, когато една мила жена на пазара ни даде портокал, който да си разделим, нашата майка не ни пусна да влезем вкъщи, преди да сме се измили, после изтърка пръстите ни чак до под ноктите и втри в ръцете ни лимонов балсам и лавандула. Дори след това твърдеше, че усеща портокаловия аромат и два дни държа прозорците отворени, докато от миризмата не остана и следа. Разбира се, портокалите от пристъпите ѝ бяха единствено плод на нейното въображение. Ароматът им бе предизвестие за мигрена и само след няколко часа тя лежеше в тъмното, покрила лицето си с носна кърпа, накисната в лавандулова вода, и с хапчетата на една ръка разстояние от леглото. По-късно научих, че тези хапчета са морфин.