Джоан Харис - Петте четвъртини на портокала

– Не е така – настоявах аз. – Можем да я хванем.

– Трябва да си страшно хитра, за да уловиш Старата Майка – упорито отсече Пол.

– Какво толкова? – започвах вече да се ядосвам и се обърнах към него със стиснати юмруци, смутена и намръщена. – Значи ще бъдем хитри. Касис, аз, Ренет и ти. Четиримата. Освен ако не те е страх.

– Не ме е с-страх, но е н-н-невъзможно – запелтечи той, както правеше винаги, когато се чувстваше напрегнат.

Погледнах го.

– Е, тогава ще го направя сама, ако не искате да ми помогнете. И ще хвана старата щука. Само почакай и ще видиш.

По някаква причина очите ми започнаха да парят. Скришом ги избърсах с длан. Видях, че Пол ме наблюдава с любопитно изражение, но нищо не каза. Гневно започнах да топя мрежата си в топлата плитчина.

– Нищо и никаква стара риба – промърморих и натопих мрежата. – Ще я хвана и ще я окача на Правите камъни – пак топнах мрежата. – Ей там – и махнах с нея към Камъка на съкровищата. – Ей там – повторих по-тихо и плюх на земята, за да докажа, че говоря истината.

Майка ми усещаше мирис на портокали през целия горещ месец. Поне веднъж седмично, макар че не винаги следваше пристъп. Докато Касис и Ренет бяха на училище, аз тичах на реката, най-често сама, а понякога и с Пол, когато успяваше да се измъкне от ежедневните си задължения във фермата.

Бях навлязла в трудна възраст и тъй като през повечето дълги летни дни не се виждах с деца на моята възраст, станах дръзка и предизвикателна, бягах, щом майка ми ме накараше да свърша нещо, не се връщах за обяд или вечеря и се прибирах късно, цялата в кал, по дрехите ми се стичаше жълта мръсотия от крайбрежния пясък, косата ми беше разчорлена и лепнеше от пот. Може би бях конфликтна натура по рождение, но през онова лято станах по-конфликтна откогато и да било. С майка ми се дебнехме като котки, които пазеха територията си. Всеки сблъсък разпалваше искра, която съскаше от статично електричество. Във всяка дума се таеше обида, всеки разговор се превръщаше в сражение. По време на обяд и вечеря сядахме една срещу друга и се мръщехме над чинията със супа или палачинки. Касис и Рен ни следяха отстрани като уплашени царедворци, гледаха с широко отворени очи и мълчаха.

Не знам защо се бяхме настроили една срещу друга; може би просто се дължеше на факта, че ставах голяма. Жената, която ме бе изпълвала с ужас в детските ми години, сега се разкри пред мен в нова светлина. Виждах побелелите кичури в косите ѝ, бръчките около устата ѝ. Сега забелязах – с известно злорадство, – че тя е просто една застаряваща жена, чиито пристъпи я карат да се затваря безпомощно в стаята си.

А тя ме тормозеше. Съзнателно – или поне така ми се струваше. Сега мисля, че може би не е могла да се сдържи, че нещастната ѝ съдба я е подтиквала да ме тормози, точно както моята природа ме е карала да ѝ се противопоставям. През онова лято имах чувството, че всеки път, щом отвори уста, ще ми направи забележка. Поведението ми, роклята ми, външността ми, разбиранията ми. Според нея всичко у мен заслужаваше порицание. Немарлива съм: когато си лягам, не сгъвам дрехите си, а ги оставям на леглото в краката си. Ходя прегърбена: ако не внимавам, ще остана завинаги гърбава. Лакома съм, тъпча се с плодове от градината. Иначе нямах голям апетит: растях дребна, мършава. Защо не можех да бъда като Рен-Клод? На дванадесет сестра ми беше вече развита. Гладка и сладка като гъст мед, с кехлибарени очи и коса с цвят на есен, тя въплъщаваше всяка героиня от роман, всяка кинобогиня, която някога си бях представяла и боготворяла. Когато бяхме по-малки, Ренет ми позволяваше да сплитам косата ѝ и аз вплитах цветя и малки плодчета в гъстите кичури, увивах около главата ѝ грамофончета и тя заприличваше на горска фея. Сега в спокойствието ѝ, в инертната ѝ красота се бе появило нещо зряло, нещо от възрастните. Майка ми казваше, че до нея аз приличам на жаба, на грозна, кльощава, дребна жаба с широка, разкривена от враждебна гримаса уста, с големи ръце и стъпала.

Особено ясно си спомням един от конфликтите ни по време на вечеря. Помня, че ядяхме paupiettes [35] Месно руло с плънка (фр.). – Бел. прев. , с тънки парчета телешко и кълцано свинско, овързани с конец и сварени в гъст бульон от моркови, лук, домати в бяло вино. Гледах чинията си с мрачна незаинтересованост. Ренет и Касис не гледаха в определена посока, старателно отнесени.

Майка ми сви юмруци, вбесена от мълчанието ми. След смъртта на баща ми нямаше кой да усмирява гнева ѝ и той постоянно тлееше на повърхността, готов да избухне. Тя рядко ни удряше – в онези времена това бе доста необичайно, дори минаваше за слабост, – но подозирам, че причината не беше в силната ѝ любов към нас. По-скоро се страхуваше, че започне ли, няма да може да се спре.