Джоан Харис - Петте четвъртини на портокала

Никога нищо не обясняваше. Информацията, която черпехме оттук-оттам, беше резултат от продължителни наблюдения. Щом почувстваше приближаването на мигрена, майка ни просто се оттегляше в стаята си, без да дава обяснения, като ни оставяше сами да си блъскаме главите. За нас тези нейни пристъпи бяха време за почивка – те продължаваха от два-три часа до цял ден, а понякога и два, – когато беснеехме на воля. Това бяха прекрасни дни и аз си мечтаех никога да не свършват: тогава плувахме в Лоара или ловяхме раци в плитчините, бродехме из горите, преяждахме с череши, сливи и зелено цариградско грозде, боричкахме се, стреляхме един в друг с пушки от картофени стъбла и украсявахме Правите камъни с трофеите, с които се бяхме сдобили.

Правите камъни представляваха останки от стар пристан, отдавна отнесен от течението. Пет каменни колони, едната по-ниска от останалите, стърчаха над водата. Отстрани на всяка имаше метална скоба, от която по изронения камък се стичаха ръждиви сълзи. Някога тези скоби бяха служили за опора на дъските. На тях окачахме трофеите си; варварски гирлянди от рибешки глави и цветя, знаци, които представляваха тайни кодове; магически камъни, скулптурки от плавей. Последният кол се извисяваше на място, където беше дълбоко и течението бе особено силно, и тъкмо там криехме сандъчето със съкровищата си. Това беше тенекиена кутия, увита в парче мушама и омотана с верига за тежест. Веригата бе привързана към въже, което на свой ред беше вързано за кола, наричан от всички нас Камъка на съкровищата. За да извадиш ковчежето, трябваше първо да доплуваш до последния кол – което само по себе си беше подвиг, – после, като се държиш за кола с една ръка, да изтеглиш нагоре потопеното сандъче, да го откачиш и да се върнеш с него на брега. Смяташе се, че единствено Касис може да направи това. "Съкровището" се състоеше предимно от неща, които никой възрастен не би нарекъл ценни. Пушките от картофени стъбла. Дъвка, увита в намаслена хартия, за да се запази по-дълго. Захарна пръчка. Три цигари. Няколко монети в изтъркано портмоне. Фотографии на актриси (последното, както и цигарите, принадлежеше на Касис). Няколко броя на илюстровано списание, специализирано в сензационни истории.

Понякога Пол Уриас идваше с нас на тези, както Касис ги наричаше, "ловни походи", макар че не беше докрай посветен в нашите тайни. Харесвах Пол. Баща му Жан-Марк продаваше стръв на пътя за Анже, а майка му се занимаваше с просия, за да свързват двата края. Той беше единственото дете на родители, достатъчно стари, за да му бъдат баба и дядо, и през повечето време гледаше да не им се мярка пред очите. Живееше така, както аз мечтаех да живея; през лятото прекарваше нощите в гората, без това да поражда тревоги у семейството му. Знаеше къде да търси горски гъби и умееше да майстори свирки от върбови клонки. Ръцете му бяха сръчни и пъргави, но в говоренето често биваше тромав и бавен, а когато наоколо имаше възрастни, започваше да заеква. Макар и с Касис да бяха почти връстници, Пол не ходеше на училище, а помагаше във фермата на чичо си, доеше кравите, изкарваше ги и ги прибираше от паша. С мен беше търпелив, дори повече от Касис, никога не се присмиваше на незнанието ми и не ме дразнеше за това, че съм малка. Разбира се, сега е вече стар. Но понякога ми се струва, че от нас четиримата той е остарял най-малко.

Беше началото на юни, а лятото вече обещаваше да бъде горещо и Лоара бе спаднала, на много места се бяха образували плаващи пясъци и свлачища. Имаше и змии – повече от обикновено: кафяви плоскоглави пепелянки, които се спотайваха в прохладната кал на плитчините. В един сух следобед такава пепелянка ухапа Жанет Годен. Погребаха я седмица по-късно в двора на църквата "Свети Бенедикт", под малък гипсов кръст с ангелче. "На любимата дъщеря... 1934-1942". Аз бях с една година по-голяма от нея.

Внезапно почувствах, че под краката ми се разтваря бездна, непрогледна като гигантска паст. След като Жанет можеше да умре, значи и аз можех. Всеки можеше. Касис ме гледаше презрително от висотата на своите четиринадесет години и казваше: "По време на война хората умират, глупаче. Също и децата. Хората умират постоянно."

Опитах се да му обясня и открих, че не мога. Едно е да умират войници – дори баща ми. В бомбардировките също загиваше мирно население, макар че в Ле Лавьоз рядко имаше бомбардировки. Но това с Жанет беше друго. Кошмарите ми зачестиха. Прекарвах часове на реката с рибарската мрежа в ръце, ловях лошите кафяви змии в плитчините, размазвах с камък отровните им плоски глави и нанизвах труповете им на стърчащите корени по брега. След седмица двадесетина змии висяха безжизнени по коренищата, а вонята – рибешка и странно сладникава, на нещо развалено, което ферментира – бе непоносима. Касис и Peнет бяха още на училище – и двамата посещаваха колеж в Лиже – и Пол ме завари упорито да бъркам калната супа на брега с мрежата си с платнена превръзка на носа, за да се предпазя от смрадта.