Джоан Харис - Петте четвъртини на портокала

Преглеждах албума на майка си, без да бързам. Отчасти се дължеше на страх – вероятно от това, което бих могла да открия в него. От онова, което ще ме накара да си припомня. Донякъде се бавех, защото написаното беше объркано, ходът на събитията – съзнателно и грижливо изопачен, подобно на хитър трик в игра на карти. Слабо си спомнях деня, за който пишеше, макар че по-късно го сънувах. Почеркът бе четлив, но невероятно ситен и ми причиняваше ужасно главоболие, след като се занимавах твърде дълго с него. В това също приличам на нея. Съвсем ясно помня главоболията ѝ, най-често предхождани от онова, което Касис наричаше нейни "пристъпи". Каза ми, че се влошили след моето раждане. Той единствен от нас бе достатъчно голям, за да помни каква е била преди.

Под рецепта за греяно ябълково вино е записала:

"Не съм забравила какво беше. Да се къпеш в светлина. Да бъдеш цял-целеничък. Чувствах се така известно време, преди К. да се роди. Мъча се да си припомня какво е да си млад. Все си казвам, че не биваше да се връщаме. Никога не биваше да се връщаме в Ле Лавьоз. Я. се опитва да ми помогне. Но любовта вече я няма. Сега той се бои от мен, страх го е да не направя нещо. На него. На децата. Страданието не е сладко, каквото и да си мислят хората. Накрая разяжда всичко. Я. стои при мен заради децата. Би трябвало да му благодаря. Може да си отиде и никой няма да го упрекне за това. В края на краищата той е роден тук."

Тъй като не беше от хората, които се оплакват, тя търпеше болката, докато може, и накрая се оттегляше в затъмнената си стая, а ние отвън стъпвахме безшумно и предпазливо като котки. Приблизително веднъж на шест месеца майка ми получаваше много сериозен пристъп, който я държеше на легло дни наред. Веднъж, когато бях съвсем малка, тя се свлече на земята на връщане от кладенеца, падна върху кофата и водата се изля върху сухата пътека отпред, сламената ѝ шапка се килна на една страна и откри зяпналата уста, изцъклените очи. Бях сама в градината до кухнята и берях зеленина. Първата ми мисъл беше, че е умряла. Мълчанието, черната дупка на устата на фона на гладката жълтеникава кожа на лицето ѝ, очите ѝ – като топчета. Много бавно оставих кошницата си на земята и тръгнах към нея.

Пътеката под краката ми изглеждаше странно деформирана, сякаш си бях сложила нечии очила, и леко се препънах. Майка ми лежеше възнак. Единият ѝ крак беше изпънат, тъмната ѝ пола се бе повдигнала и се виждаха обувката и чорапът. Устата ѝ зееше гладно. Обзе ме абсолютно спокойствие.

Мъртва е, казах си. Чувствата, които нахлуха в мен при тази мисъл, бяха толкова силни, че не можех да ги определя. Усещането бе подобно на комета с ярка опашка, под мишниците ми се стичаше пот, а стомахът ми се гърчеше като палачинка. Ужас, мъка, смущение... Търсех ги дълбоко в себе си и не намирах и следа от тях. Вместо това – искрящи отровни фойерверки, които изпълваха душата ми със светлина. Гледах равнодушно тялото на майка си и изпитвах облекчение, надежда и грозна, примитивна радост.

"Тази сладост..."

"Дълбоко в себе си изпитвам равнодушие, вцепенение. "

Знам, знам. Не очаквам да разберете как съм се чувствала. И на мен ми звучи като гротеска сега, когато си го припомням, и се питам дали това не е поредният измамен спомен... Разбира се, вероятно е било резултат от шок. Хората изживяват странни неща в състояние на шок. Дори децата. Особено децата, а ние бяхме първични, потайни, диви създания. Затворени в лудия си свят между Наблюдателния пост и реката, с Правите камъни, които безмълвно наблюдаваха нашите тайни ритуали... Все пак тогава изпитах истинска радост.

Застанах до нея. Безжизнените очи се взираха в мен, без да мигат. Чудех се дали да не ги затворя. Нещо ме смущаваше в този изцъклен рибешки поглед, точно като на Старата Майка в деня, когато най-сетне я улових. На устните ѝ блестеше струйка слюнка. Приближих се още малко...

Ръката ѝ се протегна и ме сграбчи за глезена. Не беше мъртва, не; изчакваше, очите ѝ блестяха със злобно коварство. Устните ѝ се мърдаха мъчително, за да произнесат всяка дума с безчувствена точност. Затворих очи, за да не изкрещя.

– Слушай. Донеси ми бастуна – гласът ѝ стържеше като метал. – Донеси го. Кухнята. Бързо.

Погледнах я. Ръката ѝ още ме стискаше за голия глезен.

– Тази сутрин усетих, че наближава – произнесе безизразно. – Знаех, че ще е от силните. Виждах само половината часовник. Миришеше ми на портокали. Донеси бастуна. Помогни ми.

– Помислих, че ще умреш – гласът ми звучеше неестесвено като нейния, ясен и равен. – Помислих те за умряла.