Джоан Харис - Петте четвъртини на портокала

Касис ме погледна озадачен.

– Но това е такава добра възможност за сина ми – примоли се той. – Помисли каква реклама може да направи на заведението.

Яник се изкашля.

– Баща ми иска да каже – побърза да го поправи, – че всички можем да се възползваме от ситуацията. Ако нещата потръгнат, възможностите са безгранични. Можем да предложим на пазара сладка "Мами Фрамбоаз", бисквити "Мами Фрамбоаз"... Разбира се, Мами, ще получите значителен процент...

Аз поклатих глава.

– Вие не ме слушате – повиших тон. – Не искам реклама. Не искам процент. Не ме интересува.

Яник и Лор се спогледаха.

– А ако си мислите това, което ми се струва, че си мислите – рязко продължих аз, – че можете с лекота да го направите и без моето съгласие – в края на краищата имате нужда само от име и една снимка, – чуйте ме добре. Ако разбера, че още една от така наречените рецепти на Мами Фрамбоаз се появи в онова списание – в което и да било списание, – още същия ден ще се обадя на редактора. Ще му продам правата за всички рецепти, с които разполагам. За бога, ще му ги дам без пари.

Бях останала без дъх, сърцето ми блъскаше освирепяло и уплашено. Но никой не може да изнудва дъщерята на Мирабел Дартижан. Разбраха, че говоря сериозно. Беше изписано на лицата им.

Те безпомощно запротестираха:

– Мами...

– И престанете да ме наричате "Мами"!

– Оставете ме да поговоря с нея.

Това беше Касис, който с мъка се надигна от стола си. Забелязах, че от възрастта се е смалил, незабележимо се е свил като лошо приготвено суфле. Дори това малко усилие го накара мъчително да се задъха.

– Ела в градината.

Седнах на един повален ствол до изоставения кладенец и изпитах странното усещане, че съм се върнала в миналото, сякаш малкият Касис можеше да свали от лицето си маската на дебелия мъж и да стане като преди – емоционален, неуморен и див.

– Защо постъпваш така, Боаз? – попита той. – Заради мен ли?

Бавно поклатих глава.

– Няма нищо общо с теб – отговорих му. – Нито с Яник – кимнах към фермата. – Сигурно забелязваш, че успях да възстановя старата ферма.

Касис сви рамене.

– Никога не съм разбирал за какво ти е – каза. – Аз не бих се захванал с нея. Тръпки ме побиват само като си помисля, че живееш тук.

Тогава ме изгледа странно, многозначително, почти враждебно.

– Но е съвсем типично за теб – той се усмихна. – Ти винаги си била нейната любимка, Боаз. Вече дори изглеждаш като нея.

Аз свих рамене.

– Няма да ме размекнеш с приказки – срязах го аз.

– Сега започваш и да говориш като нея – в гласа му се долавяха едновременно любов, вина, омраза. – Боаз...

Погледнах го.

– Все някой трябваше да запази спомена за нея – казах.

– А знаех, че няма да си ти.

Той махна безпомощно.

– Но тук, в Ле Лавьоз...

– Никой не знае коя съм – прекъснах го аз. – Никой не прави връзката – внезапно се усмихнах. – Знаеш ли, Касис, за повечето хора старите жени много си приличат.

Касис кимна.

– И ти смяташ, че Мами Фрамбоаз ще промени това.

– Знам, че ще стане така.

Мълчание.

– Винаги си била добра лъжкиня – небрежно отбеляза той. – Още едно нещо, което си взела от нея. Способността да се криеш. Колкото до мен, аз съм открит за всички – разпери ръце, за да подсили думите си.

– Радвам се за теб – казах безразлично. Касис дори си вярваше.

– Добра готвачка си, трябва да ти се признае – той погледна през рамото ми към овощната градина, където дърветата бяха натежали от узрелите плодове. – Щеше да ѝ стане приятно. Да разбере, че си продължила да се грижиш за всичко. Толкова приличаш на нея... – повтори бавно, не като комплимент, а за да отбележи факта, донякъде с отвращение, донякъде с възхищение.

– Тя ми остави книгата си – съобщих му. – Онази с рецептите. Албума.

Очите му се разшириха.

– Наистина ли? Е, ти ѝ беше любимка.

– Не знам защо все го повтаряш – нетърпеливо заговорих аз. – Ако майка ни изобщо имаше любимка, това беше Ренет, не аз. Помниш ли...

– Тя сама ми го каза – обясни Касис. – Каза, че от тримата ти единствена имаш здрав разум и кураж. "Тази хитра малка кучка е взела от мен десет пъти повече, отколкото вие двамата заедно." Така рече.

Приличаше на нея. В неговия глас прозвуча нейният, ясен и остър като стъкло. Сигурно му е била ядосана, в един от пристъпите си на гняв. Рядко се случваше да удари някого от нас, но, Боже! ... Езикът ѝ!

Касис направи гримаса.

– Точно така го каза – тихо продължи той. – Толкова студено и сухо. С онова любопитство в погледа, сякаш ни подлагаше на някаква проверка. Сякаш очакваше да види какво ще направя след това.