Джоан Харис - Петте четвъртини на портокала

Както казах, повечето от написаното беше неразбираемо. Езикът – подобен на италианския по звучене, с непроизносими думи, – на който бе написана по-голямата част от албума, ми беше непознат и след няколко несполучливи опита да дешифрирам съдържанието, изоставих начинанието си. Рецептите бяха достатъчно четливи, изписани със синьо или лилаво мастило; не можех да открия последователност сред налудничавите драсканици, стихотворенията, рисунките, сметките, вмъкнати между тях, нахвърляни без видима логика.

"Днес видях Гилерм Рамонден. С новия му дървен крак. Засмя се на Р. -К., беше го зяпнала. Когато го попита: "Не болеше ли?", той каза, че му провървяло. Баща му правел обувки. "Работата е наполовина по-малко, ха-ха, по-рядко ще ме настъпват по пръстите, като танцувам валс, хубавице. " Все се чудя как ли изглежда кракът му под панталона. Като суров бял пудинг, привързан с връв. Трябваше да прехапя устни, за да не се разсмея. "

Думите са изписани с много ситни букви над рецепта за бял пудинг. Тези кратки анекдоти ме смущаваха с безрадостния си хумор.

На други места майка ми говори за дърветата, сякаш са живи хора: " Останах цяла нощ при Хубавата Ивон, беше много настинала." Често говори за децата си, макар и да ги отбелязва само със съкращения -Р.-К, Кас. и Фр., – а за баща ми не споменава нито веднъж. Нито веднъж. Години наред се питах защо. Разбира се, нямаше как да узная какво пише в останалите части от албума, тайните части. Баща ми – аз знаех за него твърде малко – можеше изобщо да не е съществувал.

Тогава се случи историята със статията. Самата аз не съм я чела, нали разбирате; тя излезе в списание, което разглежда храната като моден аксесоар – " Тази година всички ядем кускус, скъпи мои, това е абсолютно задължително ", – а за мен храната е просто храна, наслада за сетивата, грижливо съградена частица ефимерност, като фойерверките, понякога тежкият труд, но не бива да се взема насериозно, не е изкуство, за бога, от едната крайност – в другата. Както и да е, статията се появи там, в едно от онези модни списания. "Пътешествия по Лоара" или нещо подобно, от известен дегустатор, който обикаля ресторантите по реката. Спомням си и самия него: дребничък човечец, който си носеше бурканчета със сол и пипер, увити в кърпа, и бележник в скута. Опита моята paella antillaise [25] Антилска паеля, ястие от ориз с морски дарове (фр.). – Бел. прев. и топлата ми артишокова салата, после поръча парче kouign атапп по рецептата на майка ми с моя cidre bouche [26] Ябълково вино (фр.). – Бел. прев. и завърши с чаша liqueur framboise [27] Малинов ликьор (фр.). - Бел. прев. . Зададе ми куп въпроси за рецептите, пожела да види кухнята ми, градината ми, остана поразен, когато му показах избата и рафтовете с terrines [28] Пастети с разнообразни съставки (фр.). – Бел. прев. и конфитюри, ароматични масла (от орех, розмарин, трюфел) и оцети (малинов, лавандулов, ябълков), попита къде съм се учила и едва не се обиди, когато въпросът му ме разсмя.

Може би говорих твърде много. Виждате ли, бях поласкана. Резенче rillettes [29] Пушен колбас от ситно накълцано свинско или гъше месо (фр.). – Бел. прев. , парченце от моя saucisson sec [30] Пушен колбас, подобен на луканка (фр.). – Бел. прев. . Глътка крушов ликьор, poire, какъвто майка ми правеше през октомври от опадалите круши, вече ферментирали от лежането върху топлата земя, накацани от оси, и трябваше да използваме дървени щипци, за да ги съберем... Показах му трюфела, който майка ми ми бе оставила, грижливо запазен в олиото като муха в кехлибар, и се усмихнах, когато очите му се разшириха от учудване.

– Имате ли представа колко струва такова нещо?

Да, суетността ми беше поласкана. Може би защото бях малко самотна; приятно ми бе да общувам с този човек, който говореше на моя език, който можеше да изброи подправките в пастета, докато го опитваше, и който ми каза, че съм твърде добра за това място, че е престъпление да оставам тук... Може би си помечтах малко. Трябваше да бъда по-предвидлива.

Статията се появи няколко месеца по-късно. Някой ми я донесе откъсната от списанието. Снимка на заведението ми, два-три абзаца.

"Посетителите на Анже, които търсят изтънчени удоволствия от автентичната кухня, вероятно ще се насочат към престижния ресторант "При насладите на Десанж". Ако го направят, със сигурност ще пропуснат едно от най-вълнуващите открития, което направих при пътуването си по Лоара..." Отчаяно се мъчех да си припомня дали съм му споменавала за Яник. "Зад непретенциозната фасада на селска ферма се крие истинско кулинарно чудо." Следваха куп безсмислици за "селските традиции, съживени от творческия гений на тази дама" – нетърпеливо, с нарастващо безпокойство прегледах страницата в търсене на неизбежното. Едно-единствено споменаване на името Дартижан – и цялата постройка, която грижливо бях градила с толкова труд, щеше да се срути...