Джоан Харис - Петте четвъртини на портокала

Паметта си прави с нас такива причудливи шеги; никой в Ле Лавьоз като че ли не помнеше гозбите на майка ми. Някои от по-старите хора дори отбелязваха как се е променило всичко с пристигането ми; жената, която живеела тук преди, била неприветлива повлекана. От къщата ѝ се разнасяла смрад, децата ѝ ходели боси. Какво щастие, че са се отървали от нея, от тях. Вътрешно се свивах от болка и обида, но не казвах нищо. Какво можех да кажа? Че тя всеки ден лъскаше дъските, караше ни да ходим из къщи с плъстени чехли, за да не надраскаме пода с обувките си? Че по первазите на прозорците винаги имаше цветя? Че ни миеше и търкаше със същото неумолимо ожесточение, с което търкаше стълбите, че от фланелената кесия лицата ни се зачервяваха като на индианци и понякога се страхувахме, че ще се разкървавят?

Тук тя е легенда, зъл кошмар. Веднъж дори се натъкнах на една книга. Всъщност беше по-скоро брошура. Петдесет страници, няколко снимки. Една от мемориала, една от "Свети Бенедикт", фаталната западна стена в едър план. Само бегло се споменаваше за нас тримата, дори имената ни липсваха. Бях благодарна за това. Имаше размазана увеличена фотография на майка ми с прибрана назад коса, така жестоко стегната, че очите ѝ бяха изтеглени като на китайка, устните – присвити в цепка, изразяваща неодобрение. Снимката на баща ми в униформа, онази от албума: изглежда абсурдно млад, небрежно метнал пушката на рамо, усмихнат. После – почти в края на книгата – снимката, от която дъхът ми спря като на риба, пронизана с кукичка през гърлото. Четирима млади мъже в униформи на германски войници, уловени за ръце, с изключение на четвъртия, който стои малко встрани, неловко, със саксофон в ръка... Другите също държат музикални инструменти – тромпет, чинели, кларинет – и макар имената им да не се споменават, аз познавам и четиримата. Военният ансамбъл на Ле Лавьоз, около 1942 година. Най-вдясно – Томас Лайбниц.

Отне ми известно време да разбера откъде бяха успели да научат толкова много подробности. Как се бяха сдобили със снимката на майка ми? Доколкото ми бе известно, тя нямаше никакви снимки. Дори аз бях виждала една-единствена, стара сватбена фотография, скрита на дъното на чекмеджето в нощното ѝ шкафче: двама души на стълбите пред "Свети Бенедикт", той – с шапка с широка периферия, тя – гологлава, с цвете зад ухото... Съвсем друга жена, която се усмихва сковано, срамежливо в обектива на фотоапарата; мъжът до нея стои, обхванал закрилнически раменете ѝ с ръка. Предположих, че ако майка ми разбере, че съм видяла снимката, ще се ядоса, и с леко треперещи ръце я върнах на мястото ѝ, смутена, без да си давам ясна сметка за причината.

Фотографията в книгата повече прилича на нея, на жената, която си мислех, че познавам, но всъщност съвсем не познавах: строга и винаги готова да избухне... После, като видях снимката на автора на форзаца на книгата, накрая разбрах откъде е дошла информацията. Лop Десанж, журналист и автор на кулинарни книги, къса червена коса и заучена усмивка. Съпругата на Яник. Снахата на Касис. Горкият глупав Касис. Горкият сляп Касис, заслепен от гордостта с преуспелия си син. Да излага на риск бъдещето ни в името на... какво? Или може би е повярвал в измислените си представи?

Трябва да разберете, че за нас окупацията бе нещо коренно различно от това, което беше за жителите на малките и големите градове. Селцето Ле Лавьоз не се е променило много след войната. Вижте го сега: няколко улици, някои – просто широки кални пътища, които тръгват от главните кръстовища. Ето там, в далечината, е църквата, тук – паметникът на Площада на мъчениците с малката си градинка и стария фонтан отзад, по-нататък, на улиците "Мартен" и "Жан-Мари Дюпре" – пощенската станция, месарницата на Пьоти, "Кафе дьо ла Мовез Репютасион" [19] Cafe de la Mauvaise Reputation (фр.) – "Кафенето c лоша слава ". – Бел. прев. , бартаба [20] Бар с разрешително за продажба на цигари (фр.). – Бел. прев. със стелажите с пощенски картички от военния мемориал и стария Брасо, седнал на своя люлеещ се стол до стълбите, погребалната агенция – цветарница отсреща (в Ле Лавьоз за храна и смърт винаги има добра клиентела), смесеният магазин – все още собственост на семейство Трюриан, но за щастие сега го държи един от внуците, младеж, наскоро завърнал се в селото – със старата пощенска кутия, боядисана в жълто.

Оттатък главната улица тече Лоара, ленива и кафява като змия, излегнала се на припек, широка като житно поле, с повърхност, неравномерно набраздена от острови и пясъчни наноси, които от преминаващите коли по шосето за Анже вероятно изглеждат като твърда суша, стабилна като пътя, по който се движат. Разбира се, ние знаем, че не е така. Островите се движат постоянно, неудържимо. Коварно тласкани от кафявата вода, те потъват и изплуват като тромави жълти китове и оставят след себе си малки водовъртежи, които изглеждат безобидни от борда на рибарска лодка, но крият смъртна опасност за плувците, подводното течение ги тегли безмилостно под гладката повърхност, засмуква надолу непредпазливите, докато ги погълне безшумно, невидимо... В старата Лоара все още се въди риба: лин, щука и змиорка, които достигат чудовищни размери благодарение на канализацията и гниещите отпадъци, които се изхвърлят по-нагоре по реката. През повечето дни могат да се видят лодки, макар и рибарите да изхвърлят половината улов.