Джоан Харис - Петте четвъртини на портокала

Знам. Знам. Искате да говоря по същество. Но това е поне толкова важно, колкото и останалото, методът на разказване и времето, което ми бе необходимо, за да започна разказа... Трябваха ми петдесет и пет години. Позволете ми поне да го разкажа по свой начин.

Когато се завърнах в Ле Лавьоз, бях почти сигурна, че никой няма да ме познае. При това не се криех, дори се показвах навсякъде из селото. Ако някой ме бе познал, ако бяха успели да доловят в лицето ми чертите на моята майка, предпочитах да го науча незабавно. Исках да знам какво е положението ми тук. Всеки ден отивах на брега на Лоара и сядах на плоските камъни, където някога двамата с Касис ловяхме лин. Качвах се на дънера на Наблюдателния пост. Някои от Правите камъни вече липсват, но все още могат да се видят коловете, на които окачвахме трофеите си – венците, лентите и главата на Старата майка, след като накрая я уловихме. Ходех в дюкяна за тютюни на Брасо – сега го държи синът му, но старецът е още жив, очите му, черни и зли, са все така наблюдателни, – в кафенето на Рафаел, в пощенската служба, където Жинет Уриас е пощенски началник.

Ходех дори до военния мемориал. От едната страна са изредени осемнадесетте имена на наши войници, убити във войната, под издълбания в камъка надпис " Morts pour la patrie" [14] Загинали за родината (фр.). – Бел. прев. . Забелязах, че името на баща ми е заличено и между имената Дариус Ж. и Фьонуй Ж.- П. е останала грапавина. От другата страна е поставена месингова плоча с десет имена, изписани с по-големи букви. Няма нужда да ги чета. Знам ги наизуст. Но се преструвах на заинтересована, като очаквах някой неизбежно да ми разкаже историята, може би да ми покаже мястото срещу западната стена на "Свети Бенедикт", да ми обясни, че всяка година има служба в тяхна памет, че на стълбите на мемориала се прочитат имената им и се полагат цветя... Чудех се дали мога да го изтърпя. Питах се дали изражението на лицето ми ще ме издаде.

Мартен Дюпре, Жан-Мари Дюпре. Колет Годен. Филип Уриас. Анри Льометр. Жюлиен Ланисен. Артюр Льокоз. Аниес Пьоти. Франсоа Рамонден. Огюст Трюриан. Толкова хора още помнят. Мнозина носят същите имена, имат същите лица. Семействата още живеят тук – Уриас, Ланисен, Рамонден, Дюпре. Шестдесет години по-късно все още помнят, младите са наследили омразата от старите.

Известно време се интересуваха от мен. Проявяваха любопитство. Същата онази къща. Изоставена, откакто тя – онази Дартижан – я бе напуснала. " Не си спомням подробностите, мадам, но баща ми... чичо ми... " Защо всъщност съм я купила, питаха ме хората. Тя била нарочена, прокълната. Дърветата, които бяха оцелели, бяха полуизгнили, нападнати от имел и болести. Кладенецът беше залят с бетон, запълнен с камъни и чакъл. Но аз помнех фермата подредена, поддържана и процъфтяваща, пълна с коне, кози, пилета, зайци... Приятно ми беше да мисля, че може би дивите зайци, които притичваха през северното поле, бяха техни потомци – случайно мярках по някое бяло петно сред кафявата им козина. За удовлетворение на любопитните си измислих детство във ферма в Бретан. Земята е евтина, обяснявах. Държах се смирено, сякаш се извинявах. Някои от по-старите селяни ме гледаха подозрително: вероятно смятаха, че фермата би трябвало да остане завинаги необитаема, паметник. Обличах се в черно и криех косата си под няколко кърпи. Разбирате ли, бях старица от самото начало.

Въпреки това трябваше да мине известно време, за да ме приемат. Хората бяха любезни, но недружелюбни и тъй като по характер съм необщителна – кисела, както се изразяваше майка ми, – те още дълго останаха такива. Аз не ходех на църква. Представям си как е изглеждало това отстрани, но не можех да се принудя да отида. Вероятно се дължеше на високомерие или на някаква дързост, подобна на онази, която бе накарала майка ми да ни даде имена на плодове вместо на светци... Единствено с помощта на магазинчето се приобщих към останалите.

Отначало беше магазинче, но от самото начало възнамерявах по-късно да го разширя. Три години след пристигането ми парите от Ерве почти свършиха. Къщата беше вече обитаема, но земята все още на практика не даваше прехрана: десетина дървета, малка зеленчукова градинка, две дребни козички, малко кокошки и патици – явно трябваше да мине време, докато започна да печеля от земята. Започнах да правя сладкиши и да ги продавам – местните brioche [15] Козуначена кифла (фр.). – Бел. прев. и pain d'epices [16] Сладкиш от ръжено брашно, мед и подправки (фр.). – Бел. прев. , както и някои от бретанските специалитети на майка ми, пакети crepes dentelle [17] Много фини и тънки палачинки; обикновено се поднасят флсшбирани (фр.). – Бел. прев. , плодови пити и кутии sables [18] Дребна ронливи бисквити (фр.). – Бел. прев. , сладки, хляб с ядки, хрупкави канелени бисквити... Отначало ги оставях за продан в местната пекарна, след това ги продавах направо от фермата, като постепенно прибавях и други продукти: яйца, кози сирена, плодови ликьори и вина. С припечеленото купих свине, зайци, още кози. Използвах старите рецепти на майка си, най-често по памет, но от време на време поглеждах и в албума.