Джоан Харис - Петте четвъртини на портокала

С тях отново станах майка, печах палачинки и правех дебели мармаладени салами с ябълки и подправки. Варях им сладко от смокини, зелени домати, вишни и дюли. Оставях ги да играят с палавите кафяви козлета и да ги хранят с корички хляб и моркови. Заедно хранехме птиците, галехме кончетата по меките нослета, беряхме киселец за зайците. Показвах им реката и им обяснявах как да стигат до слънчевите пясъчни наноси. Предупреждавах ги – с примряло от страх сърце – за опасностите, змиите, коренищата, змиорките, плаващите пясъци, карах ги да ми обещават никога, никога да не плуват там. Показвах им горите оттатък, местата с най-много гъби, учех ги да отличават лъжливия пачи крак от истинския, да берат кисели диви боровинки, които растяха под храстите. Такова бе детството, което моите дъщери трябваше да имат. Вместо това имаха дивото крайбрежие на Кот д'Армор, където двамата с Ерве живяхме известно време, ветровитите плажове, боровите гори, каменните къщи с полегати покриви. Стараех се да бъда добра майка, наистина се стараех, но чувствах, че все нещо не достига. Сега си давам сметка, че им е липсвала тази къща, тази ферма, полята, сънливата зловонна Лoapa в Ле Лавьоз. Това исках за децата си и съумях да го дам на внуците си. Като глезех тях, глезех себе си.

Харесваше ми да мисля, че майка ми би правила същото, ако имаше тази възможност. Представях си я като кротка баба, която приема укорите ми – " Наистина, мамо, съвсем ще разглезиш децата" – с блеснали очи, в които няма разкаяние, и сега това не ми изглежда толкова невъзможно, колкото някога. А може би си съчинявам друг човек. Може би всъщност е била точно такава, каквато я помня – жена с каменно лице, която никога не се усмихва, която ме наблюдава с онзи мрачен, необяснимо гладен поглед.

Тя никога не е виждала внучките си, дори не знаеше за съществуването им. Казах на Ерве, че родителите ми са починали, а той нито веднъж не се усъмни в лъжата ми. Неговият баща беше рибар, майка му – дребна закръглена женица, пъргава като яребица, която продаваше рибата по пазарите. Загърнах се с тях като с одеяло, взето назаем, с ясното съзнание, че някой ден ще трябва пак да изляза на студа без тях. Добър човек беше Ерве, спокоен, равен, без остри ръбове, на които да се порежа. Обичах го – не с мъчителната, отчаяна любов, която изпитвах към Томас; но достатъчно.

През 1976 година, когато почина – ударен от гръм по време на риболов за змиорки с баща си, – моята печал бе примесена с чувство на неизбежност, почти на облекчение. Хубави времена бяха, да. Но работата – животът – трябваше да продължи. Осемнадесет месеца по-късно се завърнах в Ле Лавьоз с усещането, че съм се събудила след продължителен мрачен сън.

Може да ви се стори странно, че чаках толкова време, за да прочета албума на майка си. Това бе единственото ми наследство – освен перигорския трюфел, – а за пет години почти не го бях погледнала. Разбира се, знаех наизуст голяма част от рецептите, затова не ми се налагаше да ги чета, но все пак... Дори не присъствах на отварянето на завещанието. Не мога да ви кажа точно в кой ден почина, но мога да ви кажа къде; в старчески дом във Витре, наречен "Ла Готре" [24] La Gciutraye (фр.) – място, където гнездят сойки. – Бел. прев. , от рак на стомаха. Там е и погребана, в местните гробища, но само веднъж съм ходила там. Гробът ѝ е в дъното, близо до стената, край кофите за смет. На него е изписано " Мирабел ДАРТИЖАН", има и няколко дати. Малко изненадана забелязвам, че нашата майка ни е лъгала за възрастта си.

Не знам какво точно ме подтикна за пръв път да проуча албума ѝ. Беше през първото ми лято в Ле Лавьоз. Имаше суша, Лoapa бе спаднала с два-три метра повече от обикновено и бе открила грозни набръчкани ивици земя, подобни на корените на болен зъб. Тук-таме стърчаха коренища, избелели до бледожълто от слънцето, краищата им потъваха във водата, а децата играеха на пясъка между тях, джапаха боси в калните кафяви локви и побутваха с пръчки отпадъците, които течението влачеше от горната част на реката. Дотогава не бях надничала в албума заради абсурдното усещане, че върша нещо нередно, че шпионирам, сякаш майка ми можеше всеки момент да влезе и да ме види как се ровя в странните ѝ тайни... Истината е, че не желаех да узная тайните ѝ. Както когато влизаш в стаята нощно време и чуваш как родителите ти се любят: някакъв вътрешен глас ми казваше, че не бива, и ми бяха необходими повече от десет години, за да разбера, че гласът, който чувах, не бе на майка ми, а моят собствен.