Джоан Харис - Петте четвъртини на портокала

Край стария пристан Пол Уриас има колиба, в която продава стръв и риболовни принадлежности, на един хвърлей разстояние от мястото, където ловяхме риба заедно – той, Касис и аз – и където водната змия ухапа Жанет Годен. Старото куче на Пол лежи в краката му – свръхестествена гледка, твърде много прилича на кафявия помияр, с който бяха неразделни в миналото, – а той гледа реката, пуснал парче корда във водата, сякаш се надява да улови нещо.

Чудя се дали си спомня. Понякога забелязвам, че ме гледа – Пол е един от постоянните ми клиенти, – и почти ми се струва, че помни. Остарял е, разбира се – като всички нас. Кръглото му като луна лице е потъмняло, станало е месесто и печално. С увиснали мустаци с цвят на сдъвкан тютюн. С угаснала цигара между зъбите. Рядко говори – никога не е бил от приказливите, – само гледа с онова тъжно кучешко изражение изпод нахлупената на главата си тъмносиня барета. Харесва палачинките ми, ябълковото ми вино. Може би тъкмо затова никога не обелваше дума. Не беше от хората, които заговарят другите.

Бяха изминали почти шест години от завръщането ми, когато отворих моята сrереriе [21] Заведение за палачинки (фр.). – Бел. прев. . Тогава вече имах спестени пари, клиентела, хората гледаха на мен благосклонно. Имах работник във фермата – едно момче от Курле, което нямаше роднини в селото – и наех момиче, за да ми помага с обслужването в заведението. Започнах само с пет маси – номерът е да се започва с малко, за да не се стряскат хората, – но сега имам двойно повече плюс местата на терасата отпред в хубаво време. Обстановката беше непретенциозна. Менюто ми бе ограничено – палачинки от елда с пълнеж по избор, едно основно ястие на ден и няколко вида десерти. Така можех да готвя сама, като оставя на Лиз да взема поръчките. Нарекох заведението "Креп Фрамбоаз" [22] Crepe Framboise (фр.) – палачинка, Фрамбоаз", или Малинова палачинка. – Бел. прев. на името на специалитета – сладка палачинка с малинов coulis [23] Гъст плодов сироп, с който се заливат торти, палачинки и други сладкиши (фр.). – Бел. прев. и моя домашен ликьор – и скришом се усмихвах при мисълта за това как биха реагирали, ако знаеха... Някои от постоянните ми клиенти дори започнаха да го наричат "При Фрамбоаз", което още повече ме развеселяваше.

По това време мъжете отново започнаха да ми обръщат внимание. Разбирате ли, по стандартите на Ле Лавьоз бях станала доста заможна жена. В края на краищата бях едва на петдесет. А можех и да готвя, и да поддържам домакинство... Много мъже се навъртаха около мен, почтени, добри мъже като Жилбер Дюпре и Жан-Луи Льоласиан, мързеливи мъже като Рамбер Льокоз, който искаше да се сдобие с купони за храна до живот. Дори Пол, милият Пол Уриас със своите увиснали, пожълтели от никотина мустаци и мълчанието си. Разбира се, за нищо такова и дума не можеше да става. Това беше безразсъдство, каквото никога не бих си позволила. От време на време се случваше да изпитвам съжаление, но нищо повече. Аз имах работа. Имах майчината ферма, спомените. Със съпруг бих се лишила от всичко това. Не бих могла вечно да крия самоличността си и дори в началото местните жители да ми простят за произхода, няма да забравят шестте години, в които съм ги заблуждавала. Затова отклонявах всички предложения – и неуверените, и дръзките, – докато хорското мнение реши, първо, че съм безутешна, след това, че не мога да имам деца, и накрая, години по-късно, че съм твърде стара.

Живеех в Ле Лавьоз повече от десет години. През последните пет канех Писташ и семейството ѝ на гости през летните ваканции. Наблюдавах как децата растат и от малки вързопчета с любопитни големи очи се превръщат в пъстроцветни птички, които хвъркат по ливадата ми и сред дърветата в овощната ми градина с невидими криле. Писташ е добра дъщеря. Ноазет (тайната ми любимка) повече прилича на мен; потайна и непокорна, с черни очи като моите и диво сърце, изпълнено с обида. Можех да я накарам да остане – една дума или усмивка биха свършили работа, – но не я спрях; от страх може би, че ще ме превърне в майка ми. Тонът на писмата ѝ беше унил и послушен. Бракът ѝ се оказа несполучлив. Работи като сервитьорка в денонощно заведение в Монреал. Отказва, когато ѝ предлагам пари. Писташ е жената, която Ренет можеше да бъде – закръглена и доверчива, гальовна с децата си и яростна, когато ги защитава, с мека кестенява коса и очи, зелени като ядката, от която идва името ѝ. С нея, с децата ѝ аз се научих да ценя хубавите моменти в детството си.