Джоан Харис - Петте четвъртини на портокала

Не. Не и този път. Те ще запишат всяка дума. Разбира се, не мога да ги накарам да го отпечатат, но, за бога, ще ме изслушат. Ще ги принудя да го направят.

Името ми е Фрамбоаз [6] Noisellf (фр.) лешник. – Бел. прев. Дартижан. Родена съм точно тук, в селцето Ле Лавьоз [7] Ih)i4iiii{iumi (фр). Бел. прев. , най-много на петнадесет километра от Анже, на река Лоара. Идния месец юли ще навърша шестдесет и пет. От слънцето съм изпечена и пожълтяла като сушена кайсия. Имам две дъщери – Писташ [8] Pistache (фр.) – шам-фъстък. – Бел. прев. , омъжена за банкер в Рен, и Ноазет [9] Noisette (фр.) лешник. - Бел. прев. , която се пресели в Канада през осемдесет и пета и ми пише веднъж на шест месеца; две внучета, които прекарват всяко лято във фермата. Нося траур по съпруг, който почина преди двадесет години и под чието име се завърнах тайно в родното си село, за да откупя фермата на майка си, отдавна изоставена, наполовина изгоряла в пожар и разрушена от природните стихии. Ето ме сега – Франсоаз Симон, la veuve [10] Вдовицата (фр. ). – Бел. прев. Симон, и никой не би се досетил да ме свърже със семейство Дартижан, напуснали селото веднага след онези зловещи събития. Не знам защо трябваше да бъде точно тази ферма и това село. Може би просто съм инат. Така е. Това е моят дом. Сега годините с Ерве почти ми се губят, като неочаквано тих залив, на който понякога се натъкваш в бурно море, момент на очакване, на прошка. Но всъщност не бях забравила Ле Лавьоз. Нито за миг. Част от мен никога не бе го напускала.

Отне ми повече от година да направя къщата на фермата обитаема. Живеех в крилото с изглед на юг – там поне покривът бе издържал – и докато работниците редяха наново керемида по керемида, аз се занимавах с овощната градина или онова, което беше останало от нея: подкастрях, оформях и изкоренявах гъстите гирлянди на лакомия имел, увил се около дърветата. Плодовете бяха страстта на майка ми – всички освен портокалите, които у дома бяха забранени. По волята на някаква приумица и тримата бяхме кръстени на плод или рецепта: Касис – на пухкавия ѝ кекс с френско грозде, Фрамбоаз – на малиновия ѝ ликьор, а Ренет – на сливата ренглота, която растеше до южната стена на къщата. През лятото дървото натежаваше като лоза от сочните плодове и гъмжеше от оси. Някога имахме около стотина дървета (ябълки, круши, сливи, джанки, череши, дюли), да не говорим за малиновите храсти и полето с ягоди, цариградско грозде, касис. Всички тези плодове се сушаха и складираха, от тях се правеха сладка, ликьори и превъзходни кръгли плодови пити с pate briseecreme [11] Вид тесто за торти, обикновено плодови (фр.). – Бел. прев. , creme patissiere [12] Вид сладкарски крем; използва се за пълнене на еклери и за намазване на торти (фр.). – Бел. прев. и бадемова паста. Спомените ми са изпъстрени с ароматите, цветовете, имената им. Майка ми се грижеше за тях така, сякаш бяха любимите ѝ деца. Зиме палехме огнища, които поддържахме с нафтата за домашно отопление. Всяка пролет стоварвахме колички с тор и я примесвахме с почвата в основите на дърветата. А през лятото, за да пъдим птиците, привързвахме към върховете на клоните парчета сребриста хартия, която трепкаше и шумолеше от вятъра, опъвахме конци, които намотавахме здраво на празни консервени кутии и те издаваха неземни звуци, които плашеха птиците, правехме въртележки от цветна хартия, които се въртяха с бясна скорост, и така овощната градина приличаше на карнавал с дрънкулки, разноцветни ленти и пищялки, като лятно Коледно празненство. И всички дървета имаха имена.

– Хубавата Ивон – казваше майка ми, когато минаваше покрай една крива круша. – Розата на Аквитания. Масловката [13] Сорт круша. – Бел. прев. на крал Анри.

В такива моменти гласът ѝ беше тих, почти монотонен. Не можех да разбера дали говори на мен или на себе си.

– Конферанс Уилямс. Гислен дьо Пентиевр. Тази сладост.

Днес в овощната градина са останали по-малко от двадесет дървета, но за нуждите ми са напълно достатъчно. Моят вишнев ликьор е особено популярен, макар и да се чувствам малко виновна за това, че не мога да си спомня името на вишната. Тайната е в костилките. Не бива да се изваждат. Редувате слой вишни, слой захар в широк стъклен буркан, като всеки слой заливате с чист спирт (най-добре с вишновка, но може да се използва водка или дори "Арманяк"), докато бурканът се напълни до половината. Най-отгоре заливате със спирт и чакате. Всеки месец внимателно завъртате буркана, за да се разкара захарта, ако някъде не се е разтопила. За три години спиртът обезцветява вишните до бяло, а самият той придобива тъмночервен цвят, прониква чак до костилката и мъничката ядка вътре и става стипчив, наситен, с аромат на отминала есен. Сервирате в малки чашки за ликьор с лъжичка, с която се изважда вишната. Поставяте в устата и държите, докато омекналият плод се разтвори под езика. Пробивате костилката с върха на зъба, за да освободите ликьора, затворен вътре, и я задържате дълго в устата, като я търкаляте с върха на езика, отдолу, отгоре, като зърно на броеница. Опитвате се да си спомните времето на узряването, онова лято, онази топла есен, когато кладенецът е пресъхнал, когато наоколо гъмжи от гнезда на оси, време отминало, изгубено, преоткрито в твърдата костилка на плода...