Джоан Харис - Петте четвъртини на портокала

Беше по шорти и сандали и водеше кучето си Малабар на повод, направен от въже.

Погледнах го с безразличие и пак се обърнах към водата. Пол седна до мен. Малабар се втурна задъхан по пътеката. Не обърнах внимание нито на единия, нито на другия. Накрая Пол заговори:

– К-какво се е случило?

– Нищо. Просто ловя риба, това е всичко.

Последва ново мълчание.

– П-питам те за змиите – гласът му звучеше предпазливо монотонно.

Кимнах по-скоро враждебно.

– Е, ѝ?

– Е, нищо – той погали Малабар по главата. – Можеш да правиш каквото си искаш.

Мълчанието се промъкна като охлюв между нас.

– Чудя се дали боли – казах накрая.

Пол се замисли за кратко, сякаш разбираше какво имам предвид, после поклати глава.

– Не знам.

– Казват, че отровата се просмуква в кръвта ти и целият се схващаш. Все едно заспиваш.

Той ме гледаше неопределено, без да изразява съгласие или несъгласие.

– К-касис казва, че Жанет Годен трябва да е видяла Старата Майка – произнесе накрая. – Нали знаеш. Затова змията я е ухапала. Проклятието на Старата Майка.

Поклатих глава. Касис, страстен разказвач и любител на списания със страшни истории (със заглавия като "Мама прокле озверялата тълпа"), постоянно говореше такива неща.

– Не вярвам, че Старата Майка изобщо съществува – отвърнах предизвикателно. – Поне аз никога не съм я виждала. Освен това няма такова нещо – проклятие. Всеки го знае.

Пол ме погледна с тъжни очи, изпълнени с възмущение.

– Има, как да няма – каза. – И нея я има. Б-баща ми я видял веднъж, отдавна, преди да се родя. Т-такава голяма щука не си виждала. След седмица паднал от в-велосипеда и си счупил крака. И твоят баща е бил... – той се сепна и смутено сведе очи.

– Моят баща – не – рязко отвърнах аз. – Моят баща загина в сражение.

Изведнъж живо си го представих как марширува, малка брънка в безкрайна върволица, която неумолимо се движи към далечния хоризонт.

Пол поклати глава.

– Тя съществува – заинати се той. – Живее в най-дълбокото място на Лоара. Може да е на четиридесет години, а може и на петдесет. Щуките живеят дълго, по-старите. Черна е като тинята, в която живее. И е хитра, страшно хитра. Може да налапа птичка, кацнала на водата, като парче хляб. Баща ми разправя, че не е щука, а призрак, убийца, която е наказана вечно да гледа живите. Затова ни мрази.

Това беше дълга реч за Пол и въпреки че не ми се искаше, слушах с интерес. Край Лоара се разказваха всевъзможни истории и бабини деветини, но легендата за Старата Майка беше хванала най-дълбоки корени. За гигантската щука с пробита уста и тяло, цялото в кукички от въдиците на рибари, опитвали се да я уловят. В очите ѝ – злоба и хитрост. В корема – съкровище с неизвестен произход и безгранична стойност.

– Баща ми разправя, че ако някой я улови, тя ще му изпълни желание – продължи Пол. – Казва, че той щял да ѝ поиска милион франка и да види бельото на онази Грета Гарбо.

И се подсмихна смутено. "Така говорят големите" – казваше усмивката му.

Замислих се над думите му. Не вярвах на празни приказки за проклятия и желания. Но образът на старата щука не ме оставяше на мира.

– Ако съществува, ще можем да я уловим – отсякох аз. – Това е нашата река. Ще можем.

Изведнъж всичко ми се проясни; възприех го не просто като възможност, а като дълг. Помислих за сънищата, които ме измъчваха непрестанно след смъртта на баща ми; сънища за това как се давя, как се полюшвам в черните подвижни води на Лoapa и чувствам влажния допир на мъртва плът от всички страни, как крещя и викът се връща обратни в гърлото ми, и ме задавя. По някакъв начин щуката събра в себе си всичко това и макар че мисленето ми тогава едва ли е било така аналитично като сега, дълбоко у мен се появи внезапна увереност – твърда увереност, – че ако уловя Старата Майка, нещо ще се случи. Какво точно – не можех да определя, дори да предположа. Но нещо, мислех си аз с нарастващо, необяснимо въодушевление, нещо...

Пол ме гледаше озадачен.

– Да я уловим? – повтори. – За какво?

– Това е нашата река – упорито отвърнах аз. – Не бива да живее в нашата река.

Исках да кажа, че щуката ме обижда по някакъв тайнстствен, интимен начин, далеч по-непростимо от змиите: със своята невъзмутимост, старост, злобно самодоволство. Но не можех да намеря думи, за да го изразя. Тя беше чудовище.

– Пък и никога няма да я хванеш – продължи Пол. – Така де, много хора са опитвали. Възрастни хора. С истински въдици, мрежи и всичко останало. Прогризва мрежите. А въдиците... пречупва ги по средата. Силна е, нали разбираш. По-силна от всички нас.