Джоан Харис - Петте четвъртини на портокала

Кимнах.

– Помниш ли как тя с-скри писмата, когато ти излезе в коридора? Спомняш ли си, че ти познаваше кога е получила такова писмо по изражението на лицето ѝ, по това, че тропаше с крак и гледаше уплашено и ядосано, и злобно, защото беше уплашена и ядосана, и как ти не можеше да я понасяш в такива дни, толкова я мразеше, че ти идеше да я убиеш?

Кимнах.

– Това бях аз – просто каза Пол. – Аз ги писах, всичките. На бас, че даже не си знаела, че мога да пиша, нали? Пък и не излезе нищо добро от тях, жалко, че изобщо си правих труда да ги пиша. Исках да си отмъстя. Защото онзи път ме нарече кретен пред теб... и Касис... и Рен-К-К-К...

Лицето му се намръщи от внезапно смущение и той силно се изчерви.

– И пред Рен-Клод – довърши тихо.

– Разбирам.

Разбира се. Като във всички гатанки – ясно като бял ден, след като научиш отговора. Спомних си погледа му всеки път, когато Ренет беше наблизо, как се изчервяваше, заекваше и мълчеше, макар че когато беше с мен, говореше почти нормално. Помня силната и неприкрита омраза в очите му през онзи ден – Говори като хората, кретен! – нечовешкия му скръбногневен вой, който ечеше в полето след него. Помня как понякога поглеждаше в книгите с комикси на Касис със силно съсредоточено изражение – Пол, за когото всички знаехме, че не може да прочете и дума. Помня оценяващия му поглед, когато разпределях парчетата портокал; странното усещане понякога, докато седях на реката, че ме наблюдават – дори последния път, в онзи последен ден с Томас... Дори тогава, Боже, дори тогава.

– Не исках да се стига дотам. Исках тя да съжалява. Но никога не съм искал да се случат другите неща. Само че положението ми се изплъзна от ръцете. Като много други неща. Като прекалено голяма риба, която издърпва въдицата от ръцете ти. Опитах се да поправя нещата. Накрая. Наистина опитах.

Изгледах го втренчено.

– Мили Боже, Пол – бях толкова поразена, че не можех да се ядосам; у мен не бе останало място за яд. – Ти си бил, нали? Ти си стрелял с пушката онази нощ във фермата. Ти си се крил в полето, така ли?

Пил кимна. Не можех да откъсна очи от него; може би го виждах за пръв път.

– Ти си знаел? През цялото време си знаел всичко?

Той сви рамене.

– Вие всички ме смятахте за мекушав – каза без горчивина. Мислехте си, че всичко може да става под носа ми и аз пак да не забележа... – Пол отново се усмихна бавно, тъжно. Дано повече да не е така. Между теб и мен. Дано да е за последно.

Опитах се да избистря нещата, но фактите не се наместваха. Толкова дълго бях смятала, че Гилерм Рамонден е писал онези писма, или може би Рафаел, или някой от Семействата. И сега да науча, че всичко това е било работа на Пол, на моя тих, спокоен, бавен Пол, едва тринадесетгодишен и чистосърдечен като лятното небе... Сложил началото и края, сурово и неумолимо като симетричната смяна на сезоните. Когато накрая заговорих, казах нещо съвсем друго, нещо, което изненада и двама ни.

– Толкова много ли я обичаше, Пол?

Сестра ми Ренет, с високите си скули и лъскавите си къдрици. Сестра ми, кралицата на реколтата, с начервени устни и корона от ечемични класове, със сноп пшеница в едната ръка и портокал в другата.

Такава ще я помня винаги, знаете ли? Този ярък, съвършен образ в съзнанието ми. Почувствах неочаквано ревниво убождане близо до сърцето.

– Може би така, както ти обичаше него – спокойно каза той. – Както обичаше Лайбниц.

Колко глупави бяхме като деца! Жестоки, глупави, изпълнени с надежда. Бях прекарала целия си живот в мечти за Томас: в годините на брака ми в Бретан, в годините на вдовство мечтаех за мъж като Томас, с безгрижен смях и будни очи с цвета на реката, Томас от желанието ми – ти, Томас, само ти завинаги, – когото Старата Майка бе превърнала в зловеща мъртва плът.

– Знаеш ли, отне ми известно време – заговори Пол, – но го преодолях. Оставих се на течението. То е като да плуваш нагоре по реката. Изморява. След известно време, какъвто и да си, просто трябва да се оставиш на течението и реката ще те отведе у дома.

– У дома.

Гласът ми отекна странно в ушите ми. Ръцете му върху моите бяха грапави и топли като козината на старо куче. Представих си странна гледка: двамата, седнали на светлината от залязващото слънце като Хензел и Гретел, остарели и побелели в къщичката на вещицата, най-накрая затваряме зад себе си вратата от джинджифилов сладкиш.

Просто се остави на течението и реката ще те отведе у дома. Звучеше така лесно.

– Чакахме дълго, Боаз.