Джоан Харис - Петте четвъртини на портокала

– Касис! Рен-Клод! Боаз!

Станах иззад малиновите храсти, готова да хукна, ако някой тръгне към мен. Застанах на пръсти и успях да я зърна за кратко. Приличаше на риба от разказите на рибарите – заобиколена от всички страни, но продължаваше да се мята бясно, с лице, червеночерно от огъня, кръвта и пушека, чудовищна господарка на дълбините. Виждах и други лица: на Франсин Креспен, чието овче лице на светица се беше изкривило от злобен крясък; на Гилерм Рамонден, който сякаш се бе върнал от света на мъртвите. Сега омразата им бе примесена със страх, онзи суеверен страх, който може да бъде преодолян само с разрушение и смърт. Дълго време им беше необходимо, за да стигнат до тук, но часът на разплатата бе настъпил. Видях как Ренет се изскубва от единия край на тълпата и се скрива в царевицата. Никой не се опита да я спре. В този момент повечето от тях, заслепени от жажда за кръв, сигурно дори не бяха я познали.

Майка ми падна. Стори ми се, че видях нечия ръка да се вдига над разкривените лица, но можеше да бъде и плод на въображението ми. Приличаше на някоя от книгите на Касис: "Нашествието на зомбитата" или " Долината на канибалите". Липсваше само бой на барабани в джунглата. Но най-ужасното тук беше, че аз познавах тези лица, които се мяркаха за кратко и милостиво потъваха в потрепващия мрак. Ето там беше бащата на Пол. Това беше Жанет Креспен, която за малко да стане кралица на реколтата, шестнадесетгодишна, с лице, изцапано с кръв. Дори благият отец Фромон присъстваше, но дали се опитваше да въдвори ред или сам допринасяше за хаоса – не можеше да се каже. Пръчки и юмруци се стоварваха върху главата и гърба на майка ми, а тя самата се бе свила като юмрук, като жена, която стиска бебе в ръцете си, продължаваше да крещи и да се отбранява, макар и сега по-трудно под парещата тежест на плът и омраза.

Тогава се чу изстрел.

Всички го чухме: пукот на голямо калибрено оръжие, може би пушка двуцевка или някой от античните пистолети, които все още се пазеха по таваните на фермите или в скривалища под дъските на пода в селата из цяла Франция. Беше изстрел напосоки – макар че Гилерм Рамонден усети одраскване по бузата и набързо изпразни пикочния си мехур от ужас. Всички обърнаха глави с любопитство, за да видят откъде е дошъл изстрелът. Никой не беше разбрал. Майка изпълзя изпод ръцете, изведнъж застинали неподвижно, цялата в кръв, с раздърпана коса и на места прозираше оголеният ѝ череп. Една остра пръчка беше пробила от край до край дланта ѝ и пръстите висяха безпомощно.

Сега се чуваше единствено пукот на горящо дърво – библейски, апокалиптичен. Хората чакаха, припомнили си може би звуците от екзекуцията до "Свети Бенедикт", ужасени от собствените си кървави помисли. Отнякъде долетя глас (може би от царевичното поле или от горящата къща, или дори от небето), гръмовен, повелителен мъжки глас, на който не можеше да не се подчиниш.

– Оставете ги!

Майка ми продължи да пълзи. Тълпата неловко се разстъпи, за да я пусне да мине – като пшеница пред вятъра.

– Оставете ги! Вървете си у дома!

По-късно хората казаха, че гласът им се сторил някак познат. Притежавал характерна интонация, но не можели да се сетят къде са я чували.

Някой извика истерично:

– Това е Филип Уриас!

Но Филип беше мъртъв. Тълпата потрепери. Майка ми стигна до полето и упорито се изправи на крака. Някой протегна ръка да я спре, но после се отказа. Отец Фромон изблея нещо безлично и добронамерено. Чуха се един-два гневни крясъка, които потънаха в суеверното мълчание. Предпазливо, дръзко, без да отвръщам лице от множеството погледи, тръгнах към майка си. Усещах как жегата изгаря лицето ми, а очите ми се изпълват с отразена огнена светлина. Хванах здравата ѝ ръка.

Тъмното пространство на царевичното поле се ширеше пред нас. Ние потънахме в него безмълвно. Никой не ни последва.

Отидохме при леля Жюлиет. Майка ми постоя една седмица, след това замина, може би от чувство за вина или страх, като се оправда със здравето си. След това я видяхме само още няколко пъти. Разбрахме, че е възстановила моминското си име и се е преместила да живее в Бретан. Нататък знаехме малко подробности. Чух, че имала пекарна, където приготвяла старите си специалитети, и живеела умерено. Готвенето винаги е било най-голямата ѝ любов. Ние останахме при леля Жюлиет и се преместихме да живеем поотделно веднага щом можахме да си го позволим. Рен замина да се пробва в киното, за което така отдавна бе мечтала, Касис избяга в Париж под чуждо име, аз – в скучен, но безоблачен брак. Чухме, че фермата в Ле Лавьоз е изгоряла само частично, че повечето допълнителни постройки не са пострадали и че само фасадата на основната сграда е напълно разрушена. Можехме да се върнем. Но слухът за разправата в Ле Лавьоз вече се беше разчул. Самопризнанието на майка ми пред три дузини свидетели – собствените ѝ думи: Аз го убих! Наистина бях негова уличница и не съжалявам, както и отношението ѝ към съселяните бяха достатъчни, за да я осъдят. Скоро след Освобождението беше поставена месингова плоча в памет на десетината жертви на масовия разстрел, а по-късно, когато подобни неща се превърнаха в забележителности, които хората разглеждат за развлечение, когато болката от загубата и ужасът бяха намалели, стана ясно, че враждебното отношение към Мирабел Дартижан и децата ѝ е пуснало здрави корени. Трябваше да приема истината; никога нямаше да се върна в Ле Лавьоз. Никога повече. И дълго време дори не осъзнавах колко много го искам.