Джоан Харис - Петте четвъртини на портокала

Кафето все още ври на печката. Ароматът му е горчиво носталгичен, мирис на черни изгорени листа и едва доловим дим. Пия го силно подсладено, като пострадала от шок. Мисля, че започвам да разбирам как се е чувствала майка ми – безумието, свободата да захвърлиш всичко.

Всички си отидоха. Момичето с репортерския касетофон и планината от касети. Фотографът. Дори Писташ се прибра у дома по мое настояване, макар че все още усещам прегръдката на ръцете ѝ и последното докосване на устните ѝ до бузата ми. Добрата ми дъщеря, така дълго пренебрегвана заради лошата. Но хората се променят. Сега поне чувствам, че вече мога да разговарям с вас, моя буйна Ноазет, моя мила Писташ. Сега мога да ви прегръщам без онова усещане, че затъвам в тиня. Старата Майка най-после е мъртва, с проклятието ѝ е свършено. Няма да настане катастрофа, ако се осмеля да ви обичам.

Ноазет отговори на обаждането ми късно миналата вечер. Гласът ѝ беше хладен и предпазлив, като моя; представях си я легнала напред като мен, с подозрително изражение на издълженото лице, отразено в гладката повърхност на бара. В думите ѝ почти няма топлина; те долитат през далечни разстояния и изгубени години, но от време на време, когато говори за детето си, мисля, че долавям нещо в гласа ѝ. Нещо като наченки на нежност. Това ме радва.

Мисля си, че с течение на времето ще ѝ разкажа, лека-полека ще я въведа в миналото. Мога да си позволя да бъда търпелива; в края на краищата познавам техниката на търпението. Донякъде тя се нуждае от тази история повече от всички – със сигурност повече от обществеността, която пъха носа си в стари скандали, – дори повече от Писташ. Писташ не е злопаметна. Тя приема хората такива, каквито са, искрено и с топлота. Но Ноазет има нужда от тази история – и дъщеря ѝ Пеш също, – за да не се завърне един ден призракът на Старата Майка. Ноазет има свои собствени демони. Надявам се само вече да не съм един от тях.

Сега, когато всички си тръгнаха, къщата изглежда странно пуста, необитаема. Течението разпилява няколко сухи листа по теракотовите плочки. И въпреки това аз не се чувствам съвсем сама. Абсурдно е да си представям, че тази стара къща е обитавана от духове. Живяла съм тук толкова дълго и никога не съм долавяла нечие присъствие, и все пак днес чувствам... Някой стои зад сенките, тихо присъства, дискретно и почти покорно чака...

Гласът ми беше по-рязък, отколкото бях искала.

– Кой е там? Питам, кой е там?

Той отекна с метален звън в голите стени, теракотовия под. Пристъпи на светло и изведнъж ми се прииска да избухна в смях, по-скоро да се разплача от присъствието му.

– Мирише на хубаво кафе – каза с обичайния благ тон.

– Божичко, Пол. Как успяваш да се движиш толкова безшумно ?

Той се усмихна.

– Помислих, че ти... Помислих...

– Много мислиш – просто каза Пол и тръгна към печката. Лицето му изглеждаше златистожълто на слабата светлина от лампата, провисналите мустаци му придаваха печално изражение, което противоречеше на игривите пламъчета в очите му. Помъчих се да отгатна какво е чул от историята ми. Както беше седнал в полумрака, почти бях забравила, че е тук.

– И много говориш – добави той без лошо чувство, докато си наливаше кафе. – Помислих, че ще говориш цяла седмица, както беше тръгнала.

Усмихна се бързо, дяволито.

– Исках да разберат – започнах сковано. – И Писташ...

– Хората разбират повече, отколкото си мислиш – Пол направи крачка към мен, сложи ръка на лицето ми. Миришеше на кафе и стар тютюн. – Защо трябваше да криеш толкова дълго? Какво спечели от това?

– Имаше... неща... които просто не можех да разкажа – запънах се аз. – Нито на теб, нито на когото и да било. Струваше ми се, че от тези неща целият свят около мен ще рухне. Не знаеш... никога не си правил такова...

Той се засмя – мило и простосърдечно.

– О, Фрамбоаз! Така ли мислиш? Че не знам какво е да пазиш нещо в тайна? – взе изцапаната ми ръка в своите. – Смяташ ме за толкова глупав, че не мога да имам тайни?

– Нямах това предвид... – започнах аз. Но точно така беше. Бог да ми е на помощ, така беше.

– Мислиш, че можеш да носиш целия свят на гърба си – каза Пол. – Е, слушай тогава.

На места той отново говореше на диалект, а в отделни думи можех да доловя трепета на детското му заекване. Тези две неща го правеха да изглежда много млад.

– Онези анонимни писма – помниш ли писмата, Боаз? Онези с лошия правопис? И надписите по стените?