Джоан Харис - Петте четвъртини на портокала

– Искаш да знаеш, а, Гилерм? – в гласа ѝ се появи нова нотка, почти на радост. – Наистина няма да си отидеш, докато не научиш, а? – тя отново стреля в тавана и парчета гипс се посипаха като перушина, обагрена в кърваво от светлината на пламъците. – Наистина ли искаш да научиш проклетата истина?

Видях, че той се сепна от думите ѝ повече, отколкото от изстрела. В онези времена беше нормално мъж да ругае, но жена – особено почтена жена, – това бе немислимо. Осъзнах, че майка ми със собствените си думи бе произнесла присъдата си. Но по всичко личеше, че още не е свършила.

– Ще ти кажа истината, искаш ли, Рамонден? – каза тя. Избиваше я на смях; предполагам, че е било истерия, но тогава бях убедена, че се забавлява. – Просто ще ти кажа какво стана наистина, искаш ли? – майка ми весело кимна.

– Не съм издавала никого на германците, Рамонден! И знаеш ли защо? Защото аз убих Томас Лайбниц! Убих го! Не ми ли вярваш? Аз го убих!

Започна да стреля с пушката, но и двете цеви бяха празни. Сянката ѝ подскачаше на пода в кухнята – червеночерна, гигантска. Гласът ѝ се извиси до крясък.

– По-добре ли се чувстваш сега, Рамонден? Аз го убих! Наистина бях негова уличница и не съжалявам! Убих го и пак бих го убила, ако се наложи! Бих го убила хиляди пъти! Какво ще кажеш за това? Какво, по дяволите, ще кажеш за това?

Още крещеше, когато първата факла падна на пода в кухнята. Угасна, макар че Ренет започна да вика още щом видя пламъците; но втората подпали завесите, а третата падна върху бюфета. Лицето на Гилерм не се виждаше в горния край на вратата, но аз го чух да дава нареждания отвън. Още една факла – сламена бала, точно като онези, от които беше направен тронът на кралицата на реколтата – прелетя над бюфета и се приземи по средата на кухнята, където запуши.

Майка ни продължаваше да крещи като обезумяла:

– Аз го убих, страхливци такива! Убих го и се радвам, че го направих, и вас ще убия, всички до един, ако някой от вас се опита да тормози мен и децата ми!

Касис понечи да я улови за ръката, но тя го отблъсна към стената.

– Задната врата! – извиках аз. – Трябва да излезем отзад!

– Ами ако ни чакат? – проплака Рен.

– "Ами ако..." – подразних я нетърпеливо.

Отвън долитаха гласове и дюдюкане като на панаир, внезапно полудял от оживление. Хванах майка си за ръката. Касис я улови за другата. Заедно я повлякохме към задната част на къщата, а тя продължаваше да фучи и да се залива от смях. Разбира се, отвън ни чакаха. Лицата им бяха червени от светлината на пламъците. Гилерм ни препречи пътя заедно с месаря Пьоти и бащата на Пол, Жан-Марк, който изглеждаше леко смутен, но се хилеше като лунен сърп. Може би защото бяха твърде пияни или пък твърде уплашени, те шумно заплашваха с убийство като деца, които си играят на война. Вече бяха подпалили кокошарника и колибата на козата. Миризмата на опърлена перушина се примесваше със студената влага на мъглата.

– Никъде няма да ходите – кисело заяви Гилерм. Зад нас къщата шепнеше и хихикаше, докато пламъците я обгръщаха.

Майка ни обърна старата пушка с приклада напред и бързо, преди да се усетим, го блъсна с нея в гърдите. Гилерм се свлече. За секунда се образува пролука на мястото, където бе стоял, аз се проврях през нея и си запроправях път под хорските лакти, като се промъквах сред гъстата растителност от крака, бастуни и патерици. Някой се опита да ме сграбчи, но аз бях хлъзгава като змиорка, намазана с олио, и продължих да се провирам през разгорещената тълпа. Усещах как развълнуваните тела ме блъскат, как ме задушават. Отчаяно си проправях път към въздуха и простора, почти не усещах ударите, които се сипеха върху мен. Втурнах се през полето в мрака и се скрих зад ред малинови храсти. Някъде далеч зад себе си като че ли чувах гласа на майка ни; без следа от страх, тя крещеше озверяла. Приличаше на животно, което брани малките си.

Миризмата на дим се усилваше. Пред къщата нещо се срути със скърцане и трясък и аз почувствах как жегата ме обля, стигнала до мен през полето. Някой – мисля, че беше Рен – пищеше с тънък глас.

Тълпата беше безформена и бълваше омраза. Сянката ѝ се разтегли чак до малиновите храсти и по-нататък. Надникнах иззад тях тъкмо навреме, за да видя как далечният фронтон на къщата се срутва сред взрив от искри като фойерверки. Нажеженият въздух се издигна в небето и изригна червена пяна и фишеци като огнен гейзер на сивия фон.

Един силует се отскубна от безформените очертания на тълпата и се затича през полето. Познах Касис. Той се шмугна в царевицата и аз предположих, че ще отиде на Наблюдателния пост. Двама-трима хукнаха след него, но гледката на горящата ферма бе приковала повечето от тях на местата им. Освен това те искаха майка ни. Успях да различа думите ѝ сред рева на тълпата и бушуването на огъня. Тя ни викаше по име: