Джоан Харис - Петте четвъртини на портокала

Стана точно след вечеря. Целият ден беше сив и влажен, сякаш небето беше наметнато със старо одеяло и хората бяха сприхави и докачливи. Вечерта не донесе голямо успокоение. Над полето се търкулна белезникава мъгла и нашата ферма заприлича на остров. Мъглата се стичаше на едри капки, които влизаха под вратите и се събираха около рамките на прозорците. По време на вечерята се хранихме мълчаливо, което напоследък беше обичайно, и почти без апетит, макар че, доколкото помня, майка ни се бе постарала да сготви любимите ни ястия. Прясно опечен хляб и поръсен с маково семе, прясно масло от Креси, rillettes, нарязана на тънко andouillette [102] Вид наденичка (фр.). – Бел. прев. от миналогодишното прасе, топли цвъртящи парчета boudin , изпържени в собствена мазнина, и черни, добре изпечени палачинки от елда, хрупкави и тънки като есенни листа. Майка ни полагаше големи усилия да изглежда весела, сипа ни сладко ябълково вино в големи пръстени чаши, но самата тя не пи. Помня, че по време на вечерята се усмихваше непрестанно и мъчително, понякога избухваше в остър принуден смях, макар че никой от нас не бе казал нищо забавно.

– Напоследък мислих – гласът ѝ бе ведър и метално звънлив. – Хрумна ми, че може би имаме нужда от смяна на обстановката.

Ние я погледнахме равнодушно. Миризмата на готвена мазнина и ябълково вино беше неустоима.

– Мисля да отидем на гости на леля Жюлиет в Пиер Бюфиер – продължи тя. – Там ще ви хареса. Намира се в планината, в Лимузен. Има кози, порове и...

– И тук има кози – казах аз глухо.

Майка ми отново избухна в звънлив, безрадостен смях.

– Трябваше да предположа, че ще намериш какво да възразиш – отбеляза тя.

Очите ми срещнаха нейните.

– Искаш да избягаме – отсякох аз.

В първия миг се престори, че не разбира.

– Знам, че пътят ви се струва дълъг – продължи със същата пресилена бодрост. – Но всъщност не е чак толкова далеч, а леля Жюлиет така ще се радва да види всички ни...

– Искаш да избягаме заради онова, което разправят хората – казах. – Че си нацистка уличница.

Майка ми се изчерви.

– Не бива да слушате клюките – рязко отвърна тя. – От тях няма да научите нищо добро.

– О, значи не е вярно, така ли? – попитах само за да я поставя в неудобно положение. Знаех, че не може – не си представях , че е възможно – да бъде вярно. Бях виждала уличници. Те бяха розови и закръглени, нежни и хубавички, с големи скучни очи и изрисувани устни като киноактрисите на Ренет. Уличниците се смееха, пищяха, носеха обувки с високи токчета и кожени дамски чантички. Майка ни беше стара, грозна, кисела. Дори когато се смееше, смехът ѝ бе грозен.

– Разбира се, че не – очите ѝ избягваха моите.

Аз упорствах:

– Тогава защо да бягаме?

Мълчание. И във внезапно възцарилото се мълчание чухме първото дрезгаво мърморене на приглушени гласове отвън, а след него дрънчене на метал и тропот на крака, преди още първият камък да е ударил един от капаците на прозорците. Ле Лавьоз бушуваше с цялата си дребнава злоба и отмъстителен гняв, хората вече не бяха хора – не Годен или Льокоз, или Трюриан, или Дюпон, или Рамонден, – а армия. Когато надникнахме през прозореца, ги видяхме събрани пред портата ни, двадесет, тридесет или повече, предимно мъже, но имаше и няколко жени, едни с фенери и факли в ръце като на закъсняло фестивално шествие, други с камъни в джобовете. Докато гледахме през прозореца и светлината от кухнята се изливаше на двора, някой се обърна към нас и хвърли друг камък, който пропука старата дървена рамка и парчета стъкло се посипаха на пода. Беше Гилерм Рамонден. Не виждах добре лицето му на подскачащата червеникава светлина от факлите, но усещах силата на омразата му дори през стъклото на прозореца.

– Кучка! – гласът му бе силно променен, прегракнал, и не само от пиене. – Излез, кучко, иначе ние ще влезем да те измъкнем!

Последва нещо подобно на рев, усилено от тропот, възгласи и дъжд от парчета чакъл и буци пръст, които се посипаха върху полузатворените капаци на прозорците ни.

Майка ни открехна счупения прозорец и извика:

– Прибирай се, Гилерм, глупак такъв, преди да си паднал, че ще се наложи да те носят!

Смях и весели възгласи от тълпата. Гилерм размаха патерицата, на която се бе облегнал.

– Смели приказки за една германска кучка! – извика той. Гласът му прозвуча грубо и провлачено, сякаш едва произнасяше думите. – Кой им каза за Рафаел, а? Кой им каза за "Ла Реп"? Не беше ли ти, Мирабел? Ти ли каза на СС, че те са убили любовника ти?