Джоан Харис - Петте четвъртини на портокала

Дори не мога да си представя какво е чувствала. Страх, угризения, отчаяние – и ужас от това, че може би най-после е полудяла, че пристъпите ѝ са отворили вратата и са пуснали кошмарите от сънищата ѝ в действителността, за да застрашат всичко, което обича... Но решителността е надделяла. Тази упоритост, която съм наследила от нея, инстинктът да пази, да брани всичко, което обича, дори ако това може да я убие.

Не, никога не съм си давала сметка какво е преживяла. Аз имах своите кошмари. Но въпреки това бях дочула слуховете в селото, слухове, които се разпространяваха все по-усърдно и заплашително и които майка ми както винаги не опровергаваше и дори не забелязваше. Надписът на кокошарника беше започнал да разпалва злобата и подозрението, които след екзекуциите до църквата се разраснаха до неограничени размери. Хората изразяват скръбта си по различен начин – едни мълчаливо, други гневно, трети – с презрение. Страданието рядко вади на показ най-доброто у хората, въпреки онова, което разказват местните историци, и жителите на Ле Лавьоз не правят изключение. Кретиен и Мириел Дюпре, потресени от смъртта на двамата си синове, след кратко мълчание се обърнаха един срещу друг, тя – заядлива и злобна, той – груб; разменяха си враждебни, пълни с омраза погледи, седнали на пейките в църквата, и под окото на Мириел се мъдреше нова синина. Старият Годен се затвори в себе си като костенурка, която се готви за зимен сън. Изабел Рамонден, злобна клюкарка в най-добрите си времена, стана покорна и фалшива, гледаше хората с огромните си синкавочерни очи и нежната ѝ брадичка трепереше скръбно. Подозирам, че може би тя е сложила начало на всичко. Или може би Клод Пьоти, който никога не бе намирал добра дума за сестра си, докато беше жива, но сега олицетворяваше цялата братска скръб на света. Или Мартен Трюриан, който сега щеше да наследи цялата търговия на баща си, след като брат му беше мъртъв... Изглежда, смъртта винаги изважда на показ всички кирливи ризи, а в Ле Лавьоз кирливите ризи бяха особено кални, потни и вмирисани. В продължение на три дни като че ли всички гледаха един на друг с подозрение, хората се събираха на групички по двама-трима, говореха шепнешком и млъкваха, щом някой ги приближи, избухваха в необясним плач и в следващата минута избиваха зъбите на приятелите си, и лека-полека дори аз осъзнах, че приглушените разговори, погледите изпод вежди, проклятията под сурдинка са все неща, които се случват предимно в наше присъствие, когато отивахме до пощенската станция да приберем писмата си или до фермата на Уриас за мляко, или до железарията за кутия гвоздеи. Всеки път ни посрещаха със същите погледи. Със същото шушукане. Веднъж хвърлиха камък по майка ми иззад един навес. Друг път след полицейския час замеряха вратата ни с буци пръст. Жените се обръщаха, без да поздравят. Появиха се нови надписи, този път по стените на къщата:

"НАЦИСТКА УЛИЧНИЦА" – гласеше един. Друг, на колибата на козата: "НАШИТЕ БРАТЯ И СЕСТРИ УМРЯХА ЗАРАДИ ТЕБ."

Но майка ни посрещаше всичко с презрително безразличие. Когато фермата на Уриас опустя, тя започна да купува мляко от Креси и да пуска писмата си в Анже. Никой не говореше с нея, но когато една неделя сутрин Франсин Креспен плю в краката ѝ на връщане от църквата, майка ни я заплю в отговор, при това право в лицето, със забележителна бързина и точност.

Колкото до нас, никой не ни обръщаше внимание. Пол все още говореше с нас от време на време, но когато нямаше кой да го види. Възрастните като че ли не ни забелязваха, но от време на време някой като лудата Дьониз Льолак ни даваше ябълка или парче сладкиш, като мърмореше с прегракналия си старчески глас:

– Вземете, вземете за Бог да прости, не бива деца като вас да се замесват в такива работи.

И забързана продължаваше по пътя си, а черните ѝ поли вдигаха облаци кисел жълт прах и костеливите ѝ пръсти стискаха пазарската кошница.

На другия ден всички говореха за това, че Мирабел Дартижан е германска уличница и затова семейството ѝ е било пощадено при разправата. Във вторник някои хора си припомниха, че веднъж баща ни се изказал съчувствено за германците. В сряда вечерта група пияници – "Ла Мовез Репютасион" повече не отвори врати, а хората стават кисели и озлобени, когато пият сами – дойде да крещи ругатни под затворените капаци на прозорците ни и да хвърля камъни. Седяхме в стаята си на угасена лампа, треперехме и се вслушвахме в полупознатите гласове, докато майка ни излезе навън да сложи край на това. Тази вечер те се разотидоха спокойно. На следващата се разотидоха шумно. После дойде петък.