Уилям Уортън - Гордост

— Сега отвори го. В задното отделение има пари. Вземи пет долара.

Тя отваря портфейла и изважда банкнотите. Затваря го. Връща се при гардероба и мушва портфейла в същия джоб. Стиска петте долара и гледа Кеп в очите.

— Нямам нужда от пари, мистър Мудиг. Аз имам пари. Имам и добра работа в телефонната централа.

— Това още не значи, че трябва да плащаш за храната на Тъфи. Той е мой. Мисля, че и ти ще го харесаш. Много е обичлив, много е мил.

Кеп се умълчава.

— Все още не съм сигурен, дали не бъркам, като те изпращам там.

— Опасно ли е? Може ли да ме изяде?

Въпросите й са така непресторено наивни, че Кеп се усмихва, а после се разсмива. От това го заболяват главата, раменете и гръдният кош. Започва да кашля.

— Не, не, той е съвсем безопасен, но може да се уплаши, да се хвърли през вратата и да избяга. Малък е, но въпреки това е много силен.

— Обещавам, че ще направя всичко, което мога, мистър Мудиг. Едно време имахме грамадно куче и само аз го извеждах на разходка. Никой друг не можеше да го удържи освен мене. По-силна съм, отколкото изглеждам.

— О, сигурно! Между другото, моля те, наричай ме просто Кеп или, ако предпочиташ, Стюре. Караш ме да се чувствам ужасно стар, като ми викаш мистър Мудиг.

Сали поглежда към петте долара, които стиска в ръка. Вдига очи и започва неспокойно да пристъпва от крак на крак.

— А и вие, мистър Мудиг, искам да кажа, Кеп, недей да ме наричаш мис. Защото така имам усещането, че ти говоря от централата, а не те чувствувам чак толкова далеч. Наричай ме Сали, както се казвам.

Лицето й се обагря от руменина и тя се извръща от Кеп. Той на свой ред усеща как целият се изпотява под превръзките.

— Добре, Сали, но първо отиди да купиш две кила и половина мляно говеждо. Нямаш кола, нали?

Сали се усмихва и поклаща глава.

— Не, нямам. Не е по джоба на една телефонистка.

— А знаеш ли да караш?

— Откъде да знам, като нямам кола?

И двамата се усмихват. Кратък миг на отпускане. На Кеп никак не му е лесно отново да се върне на темата: умиращият от глад Тъфи.

— Добре тогава. Може би ще трябва да вземеш рейса, този, който тръгва от Блакхорс Пайк.

— Знам го, номер Дванайсет. Вземам го, когато отиваме да танцуваме в едно заведение с оркестър. Едно огромно, като хамбар е, ти ходил ли си там?

— Не, и сега страшно съжалявам, но така или иначе, аз не умея да танцувам.

— Може би един ден ще те науча. Много е приятно, но първо трябва да се оправиш и във всеки случай да се изправиш на крака.

Кеп я гледа. Струва му се ту ужасно стеснителна, ту доста отракана. Прилича му на великолепно животно.

— Да, но най-напред трябва да нахраним Тъфи, тоест ти трябва да го нахраниш. О, забравих, че ще ти трябва ключът.

И Кеп пак посочва с пръст към гардероба.

— В десния джоб на панталона ми има ключ, закачен на дървено кръгче. На него е написан номерът на бунгалото, мисля, че беше тринайсет.

— Ето откъде идва лошият ти късмет и злополуката. Преди тази ужасна катастрофа ти все печелеше. Толкова се вълнувах и толкова се гордеех с тебе. Такъв един безстрашен.

Кеп се изчервява от смущение. Сали отива до гардероба. Да бръкне в предния джоб на панталоните му е още по-вълнуващо, още по-интимно. Напипва твърдото дървено кръгче на ключодържателя и го измъква. Вдига го във въздуха, за да го види Кеп.

— Това ли е? Номерът е тринайсет.

— Това е. Като стигнеш до бунгалото, отвори пакета с месото преди да отключиш. След това, без да пускаш дръжката на вратата нито за миг, пъхваш месото и моментално затваряш вратата.

Постой отвън да чуеш дали Тъфи ще се приближи да яде; това е всичко, което искам от теб — да видиш дали е още жив и дали е още там. Защото нищо чудно да е взел да реве от глад и тогава собственикът може да е извикал ония от Дружеството за защита на животни, а те само това и чакат, за да го завлекат нанякъде.

Ако е все още там, ти ще го чуеш , защото той много ръмжи и сумти, докато яде, така че няма начин да не разбереш, но ако не чуеш нищо, отвори полека вратата, този път по-широко, ослушай се и хубаво огледай стаята. Ако е вътре, но не помръдва, тогава не влизай, върни се веднага тук, при мен, и аз сам ще се обадя в Дружеството за защита на животни.

С лъвовете човек никога не може да е сигурен; възможно е да спи, но като отвори очи, като те види, какво ли ще направи? Не смятам, че би наранил някого, но от друга страна пък, той от бебе не е гладувал толкова дълго.

Сали слуша с ококорени очи.

— А какво да направя, ако го няма ?