Уилям Уортън - Гордост

Но въпреки усилията му фермата си остана нерентабилна. Кеп се бореше с нещо извън него — зараждащата се икономическа трагедия, която в крайна сметка се разрази в така наречената Голяма депресия. Освен това взе и да не го свърта във фермата.

Кеп, който сега не сваляше кепето от главата си, за да прикрива оплешивялото си теме, копнееше за двигатели, за мотори. Беше сигурен, че ще успее да си намери работа като механик в Детройт и тогава ще може да изпраща пари на своите, за да живеят на спокойствие във фермата. В Детройт можеха да се спечелят добри пари с технически ум и сръчни ръце, а Кеп бе напълно убеден, че го бива с машините така, както го биваше и с животните.

Родителите му не останаха много доволни от това негово решение, но съзнаваха, че така поне ще успеят да задържат фермата — мечтата на техния живот, да бъдат независими. Освен това виждаха, че Стюре не е същият. Грижите за добитъка вече не му доставяха удоволствие. Претупваше доенето и веднага отиваше да си човърка трактора. Беше станал мъж и вече трябваше да поеме по свой път.

Кеп напусна фермата и тръгна пеш за Детройт. Взе със себе си чифт чорапи, две ризи, един кат долно бельо и резервен чифт панталони. Всичко това добре стегнато в голям черен вързоп, висеше през рамото му на края на дълга тояга. Приличаше на скитник от комиксите. Носеше си и малко кожено куфарче с инструменти. Кеп не виждаше нищо необикновено в това; така можеше най-удобно да носи всичките си неща, също както бе носил пушката си и торбата с муниции.

В Детройт бързо си намери работа. Градът се бе превърнал в център на автомобилната промишленост и талантът на Кеп бе моментално оценен. Този умърлушен плешивец беше на „ти“ с машините.

За по-малко от година получи назначение като механик на един състезателен отбор, който участваше в надбягвания с коли из цяла Америка.

Точно тогава на мода излизаха автомобилните ралита, и то предимно по дъсчени писти. Кеп работеше с отбора на непобедимите Дюзенберг — безспорните любимци на публиката.

Започна да пътува с тях. Първо отидоха на трикилометровата овална писта в Мейуд, недалеч от Чикаго. И точно там за първи път Кеп има възможност да покара една от колите по време на тренировка. Преживяването го възбуди. Можеше да развие огромна скорост, без болните дробове и хромият крак да му пречат. Още във фермата се беше опитвал да тича, като пухтеше нагоре по хълмовете, преплиташе крака по нанадолнищата, кашляше, без да спира, и все не му достигаше въздух. И еднокилометров пробег не му беше вече по силите с тази рана от шрапнел в крака.

След това имаха състезания в Омаха, където пистата беше два километра. Кеп стана известен като механика пилот. Другите състезатели, пък и механиците не можеха да се начудят на бързите му реакции, безстрашието и способността му да запазва самообладание в опасни моменти, което му помагаше безупречно да владее машината си и при най-висока скорост. Кеп започна да се опива от тази своя двойна репутация на механик и евентуален състезател.

Късметът му излезе в Демойн на една писта от километър и половина със стръмен наклон, на места до четиридесет и пет градуса. В деня на състезанието водачът на втората кола се яви много пиян и не можеше да участва. Решиха да пуснат Кеп на негово място.

Въпросната кола беше скърпена работа; форсиран модел от 1922 година. Кеп изкара квалификационната обиколка, а в самото състезание излезе втори. Участваха шестнадесет коли, които трябваше да направят двадесет и пет обиколки. Кеп не вдигна крак от газта, но моторът му не беше от най-добрите. Той обаче беше най-добрият пилот, въпреки че се класира втори.

След този случай Кеп стана голям състезател. Всяка година печелеше все повече и повече пари. За три години щеше да изплати ипотеката върху фермата, но нямаше никакво желание отново да дои крави. Живееше под магията на скоростта и изящната линия на тези прекрасни машини. Тук дори повече, отколкото във войната, той започна да осъзнава, че безстрашието му представлява изключително качество. И именно него трябваше да продава.

Кеп се състезаваше по трасетата в Канзас Сити, Такома, Плая дел Рей, Индианаполис, Омаха, Санта Моника и дори на скоростната писта в Атлантик Сити. Зае първото място на пистата „Шийнсхед Бей“ в Бруклин и пак се върна в Детройт, за да спечели отново на малката тамошна писта.

След състезанието си взе две седмици почивка и отиде да види фермата и най-вече родителите си, но мъжът, който се изправи пред тях — с освирепял поглед и стисната челюст, — им беше по-чужд и от потиснатото ранено момче, което се върна от войната. Майката и бащата на Кеп просто не знаеха как да се държат с него. За тях той си оставаше Стюре, въпреки че повече от три години никой не го бе наричал така. Сега вече носеше кожено кепе с къса козирка. Когато се състезаваше, обръщаше го назад с козирката, за да му пази врата от летящите тресчици, особено по дъсчените писти. И от тази негова привичка дойде и новият му състезателен прякор — пак Кеп, заради кепето и заради бившия му военен чин.