Уилям Уортън - Гордост

— Е, лейтенант, трябва да черпите, няма как. И поводите са два. Първо, разминахте се със слепотата, и второ, войната свърши. Преди три седмици подписаха примирието. Като ви изпишем, ще можете да се върнете у дома. Хуните си получиха заслуженото благодарение на смелчаци като вас.

Кеп притихна. Помъчи се да се усмихне, да извика на лицето си една от своите лъчезарни усмивки, но не успя. Почувства се като човек, изпуснал края на представлението. Радваше се, че войната най-сетне е свършила, че вече няма да има убити войници, но го беше яд, че не е бил там с добрите си приятели, с ротата си.

Кеп Стюре Мудиг беше прехвърлен в една френска болница, близо до град с името Контрксвил. Беше специализирано заведение за пострадали от отровен газ. Пиеха минерални води, хранеха се предимно с плодове и когато времето позволяваше, излизаха да се припичат на слънце.

Минаха няколко месеца, преди да започне да диша безболезнено и още толкова, преди да може да направи и най-малкото усилие без непрекъснатите пристъпи на кашлица и повръщане. Постепенно очите му напълно възстановиха зрението си, но това трая цели девет месеца. Кеп си правеше очни упражнения, които сам измисляше: фокусираше погледа си в близък предмет, после в по-далечен, въртеше очите си наляво и надясно и се концентрираше с единствената мисъл да изчисти взора си от забулващата го мъглявина. Докторите бяха слисани. Те въобще не прогнозираха пълно възстановяване на зрението при степента на увреждане, каквато имаше Стюре.

И венците на Кеп бяха засегнати от отровния газ, така че той бе изгубил почти всичките си зъби с изключение на четири горни отпред и шест долни. Корените бяха посинели и изгнили. Трябваше му цяла изкуствена челюст, за да може да дъвче като човек.

Гъстата му руса коса беше опадала и само рядък къдрав мъх покриваше темето. Докторите смятаха, че не е възможно косата му да израсте отново. Всяка сутрин и вечер втриваха в скалпа му гореща мазнина, за да стимулират растежа, но от тази процедура не излезе нищо.

Сега той вече беше капитан Стюре Мудиг. Този чин получи като признание за самоотвержена служба. Получи и още един Орден за храброст и Кръст за изключителни заслуги. И орденът, и кръстът изпрати на родителите си в Уисконсин заедно с едно простичко обяснение, задето още не се е прибрал. Не им писа за истинския размер на пораженията. Кеп Мудиг се бе научил да лъже чрез премълчаване.

Беше на двайсет и две изпълнени с трудност години. А сега в тази болница се изпълваше с безпокойство. Красивият рус синеок младеж с обещаващо бъдеще се бе превърнал в бледен тъжен намръщен мъж, изгубил вяра в бъдещето.

Най-сетне, в края на 1919, цяла година след раняването му, той бе изписан със седемдесет процента перманентна инвалидност. До края на живота си щеше да получава пенсия от правителството на САЩ.

Като го видяха, родителите му се разплакаха. В него не бе останало и помен от предишното вечно усмихнато, вечно услужливо, простодушно момче. Бе изгубил простодушието си. Дълбоко, неизкоренимо чувство за вина терзаеше сърцето му. Кеп страдаше от това, което навремето наричаха войнишки шок — комбинация от мъка по онова загубено другарство, което се създава единствено на бойното поле, и чувство за вина, че си останал жив.

Фермата изглеждаше съвсем запусната. Цените на млякото, маслото и зърното бяха толкова ниски, че родителите на Стюре не можеха да посрещнат ипотечните полици. През изминалите години бяха изплатили втората ипотека с непосилен труд, но още имаха заеми върху десетте хиляди долара от първата ипотека. Лихвените плащания върху ипотеката от 3.60 долара на акър, а данъците от 1.90 долара на акър бяха повече от това, което можеше да се изкара. Баща му беше на път да се превърне във фермер наемател, тъй като едно застрахователно дружество държеше заема върху неговата собственост; кредиторите го заплашваха с ликвидация на имота, който представляваше същността на целия му отруден живот. По онова време такава беше съдбата на почти всички фермери от тази част на страната: Минесота, Айдахо, Уисконсин и двете Дакоти.

Стюре реши, че ще успее да съживи фермата, ако купи трактор. Беше получил накуп просрочените изплащания на инвалидната си пенсия, войнишката си заплата за месеците, прекарани в болница, и полагаемата се за уволнението премия. Всички тези пари вложи в един трактор на фирмата „Интернешънъл Харвестър“.

Тракторът се превърна в радостта на живота му. Вече имаше основание да живее. По цял ден браздеше земята с него, разораваше пустеещи целини, изтръгваше стари коренища, почистваше полето. А щом се мръкнеше, продължаваше да се грижи за него в плевнята. Разглобяваше го, изучаваше техническите му тайни, доусъвършенстваше го. Често се случваше да будува над него по цяла нощ, като развинтваше отделни части, за да изучава и анализира действието им. И така Стюре започна да си възвръща част от вродената му вяра в живота, в смисъла на съществуването.