Уилям Уортън - Гордост

Открехвам капака на котешкото сандъче само колкото за една муцунка. Страх ме е, че на Канибал може да й се прииска да скочи навън и да започне да убива всички животни от въртележката. Тя не помръдва, май че не й се нрави това въртене на света. То и моята глава се замайва, дето знам, че така е с всички, а какво остава за мъниче като Канибал — направо може да й прилошее.

Човекът от въртележката не бърза да ни спре. Няма чакащи да се качат и той нехае. Пусна мотора и се забрави. Запали си една цигара, изпуши я цялата, докато ние се въртим, после я хвърли на земята и я стъпка. Другите двама на въртележката, изглежда, са му приятели, защото всеки път, като минат покрай него, и нещо му подвикват. Момичето е седнало върху слон и двата й крака стърчат встрани. Носи бели обувки и полата й се вдига от вятъра.

Все поглеждам назад към Лоръл; тя се усмихва и върти глава, иска всичко да огледа. Здраво стиска жирафа и само от време на време набързо ми маха с една ръка. Музиката свири високо, но аз не мога да позная песента. Първо решавам, че може да е оная дето се върти като света тра-ла-ла, но не е тя.

Когато слизаме, и двамата сме зашеметени. Мисля си освен това, че трябва да пусна Канибал да се изпишка. Откриваме една стълба, която води към плажа и слизаме по нея. Слънцето е взело да залязва и цялото небе гори червено. Канибал си играе наоколо, върти се също като че ли има опашка и я гони, после изтичва встрани от нас и наистина си свършва работата, и двете работи. Лоръл смята, че е срамота да я гледаме, но аз не се стеснявам.

Лоръл иска да се прибираме, защото вече се стъмва. Аз я предумвам да повървим още малко — до пристана, а после, по обратния път, да тичаме. Сигурно има още половин час, преди да мръкне; така мама и татко ще могат хубаво да се наспят.

Пак излизаме на дъсчената алея и минаваме през центъра на увеселенията, покрай Рибарския кей и в другия край зърваме една, ама много по-голяма, въртележка. Лоръл иска да отидем да я видим и тогава аз съглеждам нещо по-интересно.

Като го показвам на Лоръл, и тя ахва като мен. Точно там, на самата морска алея, се вижда огромна клетка и в нея — истински лъв! Клечи на задните си лапи и оглежда тълпата с ококорени очи, следи всички минувачи.

Ние с Лоръл веднага се лепваме за клетката. Виждал съм лъвове във филаделфийската зоологическа, но никога толкова отблизо, пък и в този лъв има нещо особено. Изглежда ми самотен, като че ли му липсва приятел. Прилича на лъва от „Магьосникът от Оз“. Приближаваме се и той свежда очи, право в нас гледа. По едно време раззинва уста в дълга прозявка. Никога не съм знаел, че лъвът може да отваря толкова голяма уста. Цялата ми глава на един залък ще отхапе. И зъбите му са дълги, остри и много по-жълти, отколкото съм си представял. Зъбите му са почти толкова жълти, колкото и очите, а неговите очи са жълтеникавокафяви, не зелени като очите на Канибал или на мама.

Отварям сандъчето на Канибал, ама едва-едва, колкото да си подаде главата, но щом зърва лъва, тя се дръпва назад, така че в процепа остават само очите й, нослето и една лапа. За първи път виждам Канибал да се страхува от нещо; искам да кажа, за първи път си кротува и не мяука, нито налита на бой както обикновено. От океана не се уплаши, но този лъв тука е съвсем друго нещо. Мен също ме е страх, както и Лоръл, защото взе да ме тегли за ръкава, за да се дръпна от решетката.

До клетката стои голяма реклама. Най-отгоре с проблясващи светлини е написано „Стената на смъртта“. Изрисувана е една жена на мотоциклет, а в коша на мотоциклета — лъв. И двамата се носят по въпросната стена, и то така, сякаш висят отвесно във въздуха. Отначало си мисля, че са закачили наопаки афиша, но после разбирам, че те наистина летят по стената, но изглежда, като че са увиснали във въздуха странично. Едва ли са си намазали гумите с лепило, сигурно колелата лягат в някакъв жлеб, за да може мотоциклетът да се движи почти отвесно там горе. Има още и пожълтели от времето вестникарски изрезки, поставени в рамка под стъкло, на които се виждат снимки на мотоциклети, на хората от афиша и на лъва. По всичко личи, че са обиколили цялата страна с този лъвски номер. Освен това има снимки и на състезателни коли.

Лоръл продължава да ме дърпа за ръкава, а аз се опитвам да прочета изрезките. С едната си ръка е притиснала кесийката с дъвчащи бонбони към гърдите си, а с другата ме тегли. И в един миг ми посочва нещо с пръстче. Сочи към малка сцена. На сцената излиза жена с лъскав тъмночервен костюм и голи крака. Носи обувки на висок ток и блестяща корона на главата.