Уилям Уортън - Гордост

— Да, знам, Дики. В много отношения твоя баща е лъв. Помни това, каквото и да се случи.

После, в стаята, двамата с Лоръл сядаме на пода и си играем с Канибал, но преди това простираме банските костюми и мокрите кърпи върху железните рамки на креватите и си вземаме по един душ, та да се измием от пясъка. Изваждам топчето, което си нося от къщи, и го търкулвам към Лоръл, но Канибал рипва и го гони. И точно преди да го улови, Лоръл го грабва изпод лапите й и го търкулва към мен. А после Канибал застава точно по средата между двамата, без да помръдва, и само следи топчето напред-назад; от време на време пуска по една лапа, побутва топчето — и тя иска да участвува в играта.

Мама и татко вече са си легнали. Шушукат си тихичко в леглото и току прихват да се смеят; и двамата като че ли са истински щастливи. Подрусват се нещо и аз си мисля, че татко сигурно е взел да учи и мама на борба. Надига се на лакти. Без пижама е, но нали под одеялото е топло. Мама е облечена с нещо, на което вика долна риза; розова е, с лъскава дантела на подгъва. Татко се протяга към портфейла си на масата до леглото и го отваря.

— Деца, я се разходете по морската алея да видите колко е интересно. Дики, ето ти един долар да си купите четвърт дъвчащи бонбони. Вземи и за мен от ония с мента или с канела, и за мама с орехи и мед, а останалите купете по ваш избор.

Той ми подава банкнотата от един долар и аз я вземам. Истински долар е, не ще и дума. Никога преди не съм се виждал с цял долар за харчене.

— С рестото може да се повозите на въртележка. Но внимавайте да не изгубите парите или пък да ги хвърлите на вятъра. Преди да се качите да се возите, хубаво избирайте там конче ли, слонче ли, та после да не хленчите.

И мама се е повдигнала на лакът. Една от презрамките на ризата й се смъква и тя бързо си я оправя.

— И си отваряйте очите! Няма да се спирате с непознати хора и няма да ходите по тъмното. Лоръл, ти да не се отделяш от Дики; само да се загубите!

— Няма бе, мамо, как ще се изгубим. Ей къде е алеята, ако объркаме посоката, нали ще отидем право в океана. Нашата улица се нарича Болтик, знам и къщата как изглежда, а номерът на стаята е шестнайсет. Как ще се изгубим?

Татко се отпуска на възглавницата, заплита пръсти в косата на мама, която сега е цялата разпусната.

— Мама само казва да си отваряте очите, какво толкова има? Ние ще поспим малко, затова да не се връщате скоро. Би трябвало да има най-различни неща за разглеждане.

Мама седи в леглото и се усмихва, от време на време се размърдва, сякаш татко я гъделичка.

— И да се върнете по светло. Ще вечеряме тук, а преди да легнем, всички ще излезем на разходка. Така че бъдете послушни.

Мама се плъзва надолу и се сгушва под завивките. Татко я прегръща с едната си ръка. Ние с Лоръл си навличаме пуловерите, а аз решавам да взема и Канибал. Лоръл също иска да излезем с Канибал.

Лесно стигаме до морската алея. Трябва да пресечем една голяма улица, но там си има светофар, пък и движението не е повече, отколкото на Лонг Лейн. Излизаме на дъсчената морска алея; не се вижда кой знае какво, но сигурно интересното е по-нататък.

Първо се оглеждаме откъде да си купим дъвчащи бонбони. На много места ги продават, ама ние искаме да купим от най-големите кутии с всички видове вътре и за най-малко пари. Най-накрая се спираме пред едно магазинче. Купуваме си половин кило и то струва само петдесет и девет цента. Лоръл казва, че тя ще го носи, защото моите ръце са заети с Канибал.

Отворил съм сандъчето на Канибал отгоре, за да може и тя да гледа. Само за кучета трябва да внимавам. Види ли куче, независимо колко е голямо, Канибал веднага се наежва, иска да скочи и да го убие. Слава богу, че срещаме само две кучета, пък и аз първи ги зърнах и имах време да затворя сандъчето, преди тя да се втурне навън.

Навсякъде светят цветни крушки и въпреки, че едно-две заведения са затворени, тъй като лятото е свършило, има и такива, дето още работят. Има и въртележка и тя струва десет цента. Решаваме да се повозим, затова си купуваме билети и се качваме. Освен нас има само още двама души на въртележката — едно момче и едно момиче, но те са вече големи.

На външната редица седалките представляват най-различни животни, които се въртят в кръг и се плъзгат нагоре-надолу по златни пръти; ние с Лоръл си избираме по едно животно и ги яхваме. Моето е черен кон с червени юзди, а нейното — жираф. Човекът от въртележката помага на Лоръл да си пъхне крачетата в стремената, докато аз сам се оправям, затягам си предпазния колан и здраво стискам Канибал. После мъжът затяга колана на Лоръл. Тя седи точно зад мен.