Уилям Уортън - Гордост

Известно време Канибал не помръдва, само вдига очи и ни гледа. След малко обаче прекрачва сандъчето, прави един излет до централната кула на крепостта и се връща обратно. Пак вдига очи и ни гледа. Ние сме наклякали край замъка и ако питате мен, тя сто на сто се чуди какво толкова я зяпаме. Сигурно си мисли, че това е пясъчник, защото в един момент почва да драска по двора на крепостта и най-невъзмутимо се изпишква.

Татко се изсмива толкова гръмогласно, че едва не пада по гръб. Облекчена, Канибал поема към другата страна на кулата, изправя се на задни лапи, подпира си предните на крепостната стена и наднича навън. Срутва две от квадратните бойници, които отворихме специално за бранителите със стрели, след което пак се смъква на четири лапи и излиза в предната част на замъка. Внимателно промушва глава през портата с караула от двете й страни и гледа ли гледа подвижния мост над рова. Като прилепиш глава по пясъка и я погледнеш отдолу, заприличва на същинско чудовище — огромна като лъв, не, не, като слон.

След това издърпва главата си от отвора на портата, влиза отново в сандъчето си и оттам скача върху централната кула. Пясъкът се изронва по края, но кулата не пада. Канибал събаря клечката от захарното петле и после, само защото е такъв ситнеж, успява най-удобно да се настани, сякаш е кацнала върху самия връх на кулата. Подвива малките си лапки под кльощавото си телце и започва да ни оглежда един по един. Сигурен съм, че иска да ни се докара, да ни се представи за много послушна, но сама не знае как точно да го направи.

През цялото време татко примира от смях, а Лори скача, рипа нагоре-надолу край замъка или пък се затичва право към стените му, за да изплаши Канибал.

Татко взема Лори в скута си. Не съм седял в скута на татко, откакто двамата започнахме заедно да строим веранди. Това е една от тъжните страни на възмъжаването. А за маминия скут пък съм прекалено голям. Понякога тя ме придърпва към себе си и прокарва пръсти през косата ми, прегръща ме, притиска ме, но до сядане в скута й не се стига. Тези неща като че ли от само себе си престават, отминават някак си незабелязано. До края на живота си едва ли ще ми се случи отново да седна в нечий скут.

Най-накрая татко протяга ръка и взима Канибал. Тя дори и не замахва с лапка към него. Поставя я в сандъчето и с големия си палец я погалва между ушите. Само един-единствен ден не е работил и вече ръцете му изглеждат по-добре; не са толкова изранени или може би това е от водата в океана и от ровенето в пясъка.

Във всеки случай сега те повече приличат на ръце и по-малко на животински лапи. Сложил си е златната халка с инициали, която мама му подарила преди да се венчаят. На работа не може да я носи, защото има опасност да се закачи в някоя машина.

Поглеждам към замъка. На два пъти вълните лисват чак до основите му и наводняват преградния ров.

— Татко, океанът ще отнесе целия строеж.

— Точно така, Дики, приливът настъпва.

— Не може ли да вдигнем пясъчен зид, който да задържи водата, въобще някак си да спасим замъка?

— Океана не можеш да задържиш, Дики. Построихме го за удоволствие и добре се позабавлявахме, това е всичко. Ако оцелее, няма да строим нов, но ако океанът го глътне, тогава утре ще захванем нов и по-хубав при това, с тайни подземия.

Татко взема Лоръл на ръце и я занася при мама. Докато я носи, люшка я напред-назад, а на нея й се завива свят и започва „да я сърби коремът“ и тя цялата се залива от смях. И аз си припомням този странен гъдел. Татко знае, че когато Лори засмуче пръстче, значи е уморена, затова я слага на разстланата хавлия и я завива с одеяло. Слънцето пече и не е студено, но не е онова слънце, от което да ти загорят страните. Не съм чувал никой да е хванал тен през октомври, но не съм чувал и никой да е ходил на море през октомври.

Просто не мога да повярвам, че сега всичките ми приятели са на училище, в оная ужасна воня на паркетин, тебешир, моливи, монахини и мокра ниша. В дъното на всяка класна стая има шкафчета с плъзгащи се врати. В тях смърди на влажни дрехи и гуменки, които цяла зима ги умирисват. Така си смърди дори и в началото на учебната година, преди да е застудяло и заваляло. И тази миризма си кисне там цяло-целеничко лято.

Наистина редовно си пиша домашните, но го правя най-вече за да ме оставят да седя отпред, по-далечко от ония шкафове в дъното. Монахините нареждат момчетата в редицата откъм вратата, а момичетата — в редицата откъм прозорците. На зубрачите по право се полагат предните чинове, с изключение, разбира се, на Джон Макгий и Джо Гърни, които все напред ги изтипосват, нищо, че са кръгли двойкаджии. То е защото са големи побойници и тъпанари.