Уилям Уортън - Гордост

— Ставай, татко! Помогни ни да довършим замъка. Ние с Дики сме го започнали, ама само ти можеш да го направиш истински красив, на дворец да прилича. Ти всичко можеш, нали?

За миг си помислих, че ще скочи и ще я убие. Не зная точно как, но той сяда, изчиства пясъка от очите и косата си, отупва гърдите си. Внимателно преобръща Лоръл на пясъка до него. След това застава на четири крака и започва да се тресе като мокро куче, което иска да си изцеди козината. После бавно запълзява по плажа пред Лоръл, надолу към водата, където строим нашия замък. Минава покрай мен и — право във вълните, все още на четири крака, влиза, влиза навътре в океана.

Големите вълни се разбиват в него. Той ги загърбва и като кученце заджапва към прибоя, издрапва до пясъчната ивица и кляка на сухото. Лоръл скача и се превива от смях. Татко се отърсва също като куче и навред захвърчават пръски.

— Я елате тук, вие двамата. Сега ще строим замък за Канибал. Ще го наречем Замъка на Канибал.

И татко загребва мокрия пясък с две ръце, трупа го на големи купчини в средата, всъщност продължава да дълбае моя ров, но в много по-широк кръг.

— Лори, върви да вземеш кофичката и лопатката от мама.

Лоръл мигом се затичва, цапа с крачета и цвърчи. Връща се с кофичката в едната ръка, а в другата държи лопатката и я размахва високо над главата си.

За нула време татко издига висока грамада пясък, заобиколена от дълбок ров; ровът е толкова дълбок, че дъното му не можеш да стигнеш и сам се пълни с вода, която се просмуква откъм океана. Той ни показва как да издигнем крепостните стени, като потупваме пясъка с лопатката, за да стои по-здраво, и как да изрязваме бойниците, пак с помощта на лопатката. Сам се заема с кулите — прави ги с Лорината кофичка. Напълва кошничката с пясък, хубаво го натъпква вътре, ама толкова хубаво, че като обърне кофичката, пясъкът не пада. На кулите и на стените пробиваме бойници, през които обитателите на замъка да стрелят със стрели. Страхотно се получи! Аз изтичвам и грабвам Канибал, която е заспала върху един от пешкирите. Пъхвам я в сандъчето й, но не я оставям много близо до водата. Тя изскача навън, сяда и гледа; от време на време се спуска и посяга с лапа към нечия ръка или към отхвърчала пръска пясък. Работим бързо, но внимателно.

Татко прави отвор за вратата в крепостната стена и мост над рова. Пред вратата поставя вишка за караулите. След това, във вътрешния двор на замъка, точно в средата издига една кула, по-висока от външните кули; нарича я „цитадела“. Казва, че това е мястото, където се укриват кралят и кралицата и всичките им приятели в случай на атака. Стражите са строени по бойниците, откъде обстрелват врага със стрели или го заливат с врял катран. Всичко е толкова истинско и татко така сериозно разказва, че гледката оживява пред очите ми. На върха на цитаделата вместо знаме татко забучва клечка от захарно петле.

Аз така съм се залисал да помагам — клеча, лягам, ставам, цялата ми коса е в пясък, че съвсем забравям за Канибал. В един момент обаче се сещам, вдигам очи и какво да видя — тя е отишла съвсем до водата. Изправила се е на задните си лапки, заела е бойната си поза, готова да щурмува вълните. Вълните плисват, разбиват се, намокрят лапите й, а тя се хвърля, замахва и свирепо забива нокти в пяната на отстъпващата вълна. Няма никакво съмнение, че Канибал е най-голямата котка-побойничка в света — на цял океан излиза насреща.

Замъкът е вече готов — изпипан и красив. Едва ли някой някога е построявал по-красив пясъчен замък. Татко сигурно щеше да стане най-добрият архитект в света, ако навремето е могъл да се изучи.

С удоволствие бих живял в нашия замък. Първо щях да си променя името от Дики на Ричард. Това е истинското ми име, то си е съвсем царско име. И без това хич не обичам да ми викат Дики, нито пък Дики младши, защото тогава всички започват да ти викат „Ей, младши!“ Виж, нямам нищо против да ми викат Рич, но как да накарам хората да ме наричат, както аз искам?

Татко е клекнал, а Лори се е сгушила между краката му. Лапнала е два от пръстите си и ги смуче; не знам как го прави, като цялата е овъргаляна в пясък. Татко нежно хваща пръстчетата й и ги издърпва от устата. Той ме побутва.

— Дики, сложи сега нашата кралица в замъка, да видим как ще й се хареса.

Откъде пък татко знае, че Канибал е „тя“? Това ме кара да се замисля. Може би ме е чул да й викам „тя“. Издърпвам Канибал от схватката й с вълните и отново я пъхвам в сандъчето й, но не затварям капака. След това внимателно поставям сандъчето в двора на нашия замък, зад вратата с караулите. Сядаме и наблюдаваме.