Уилям Уортън - Гордост

— А сега, Дики, виж, ще направя мост и по този начин гърбът ми няма да опре в земята и ти няма да можеш да ме тушираш. Виждаш ли.

Не съм и мислил, че татко умее такива неща. Издържа цялата си негова тежест, плюс моята само на врата си. Аз се мъча да го натискам с все сила, но той е непоклатим като бетонен мост.

— Сега, Дики, внимавай. Дръж се здраво и не се бой.

Завъртва се на главата си, извива се бавно и без да пуска ръката ми, изведнъж се озовава върху мен. Лекичко ми прилага единичен нелсън, повдига ме, извива ми гърба така, че вратът ми опира в пясъка. Не зная дали да плача, или не. Не че ме боли, но ужасно е да разбереш колко по-голям и по-силен е той от мен и как лошо и как истински може да нарани някого, стига да поиска. Знам си, че никога няма да стана като него. Той разхлабва хватката си.

— А сега, Дики, опитай се да направиш мост. Извий главата си силно назад и повдигни гърба си като дъга над земята. Ето, това е.

Знам, че не го правя както трябва. И не толкова аз, колкото той повдига гърба ми, но сега вече ми е ясно какво точно се иска. Работата е, че моят врат е колкото ръката му; вярно, горе при бицепса, но все пак колкото ръката му. Не мога да издържа тежестта на тялото само върху врата си. В сравнение с татко не съм много силен. Всъщност въобще не съм силен, но не съм очаквал, че разликата помежду ни може да е толкова грамадна. Това сигурно е хубаво, но мен малко ме плаши. Знам, че татко няма да ми причини болка, но отвътре всичко ми трепери.

— Хайде сега, Дики, виж дали ще успееш да се извъртиш и да се освободиш от хватката ми. Извий се рязко, това е всичко, но трябва да издебнеш момента, така че да ме изненадаш.

Събирам всичките си сили и се отскубвам. Падам по корем, но знам, че ако не ме беше пуснал, сам нямаше да успея. Задъхвам се от усилието. Татко се е надвесил отгоре ми като немска овчарка над някое нещастно пуделче.

— А сега отново заставаме в партер. Аз ти хващам ръката, ето така.

Той е на колене до мен и с огромната си лява ръка стиска левия ми бицепс или поне мястото, където би трябвало да бъде този мускул. Другата му ръка е на гърба ми. И двамата сме в партер.

— Сега опитай да се отскубнеш от мен или да ме обкрачиш. Ще ти подскажа как. Хвани китката ми, която лежи върху гърба ти, и ме дръпни, така че да се преметна през глава, като при това няма да пускаш ръката ми нито за миг; тя ще ти дойде ей тук отдолу. По този начин всички опорни точки са твои.

Говори и в същото време ми показва какво трябва да направя. Мисля си, че ако успея, той ще падне отгоре ми и ще ме размаже върху пясъка, но все пак ми се ще да изпълня всичко точно както ми го казва; харесва ми тази борба с него, сякаш сме пес и мъниче. Премятам го, татко се обръща през глава и се просва по гръб на пясъка. Лежи и ми се усмихва.

— Видя ли, че стана! Видя ли колко е лесно, като знаеш как! Също като в дърводелството, всичко е въпрос на опорна точка. Хайде сега пак да направим единичния нелсон с хватката през чатала; трябва да ме тушираш.

Този път го сграбчвам яко и за да ми е по-лесно, забивам брадичка в гърдите му, така си помагам. Той уж се мъчи да се отскубне, опитва разни начини, даже взе да се извива, като че ще прави мост и изведнъж се отпуска. Тупва и остава по гръб.

— Браво, скакалец, ти наистина ме тушира. Предавам се.

Аз се покатервам върху него и сядам на гърдите му. Поглеждам към Канибал; тя е будна и наблюдава. Започвам да удрям гърдите си с юмруци и надавам вика на Тарзан. Татко ме хваща през кръста и ме вдига високо над главата си.

— Изпъни краката си, Дики, гърба си също, изпъни се като лък.

Опитвам се, но не мога и той ме пуска на пясъка до него. Лоръл се е събудила и тя на свой ред скача върху татко.

— Ама той не те победи, нали, тати? Ти просто му се даде.

— Така ли мислиш? Да не би и ти да искаш да се бориш с мен, а?

Лоръл се опитва да хване ръцете на татко, да го повали на земята, и той, разбира се, се преструва, че тя наистина го е преборила. Аз отивам при Канибал и я вземам на ръце; тя лекичко ухапва пръста ми и изведнъж така ми се приисква да можем вечно да си живеем тук, на плажа в Уайлдуд.

Сядам до мама. Тя гледа как Лоръл и татко се търкалят по пясъка.

— Добре ли си поиграхте, съкровище?

— Да. Знаеш ли, татко е ужасно силен.

— Знам.

— И като се бориш с него, мирише на лъв. Също както миришат лъвовете в зоологическата градина.

Мама ми хвърля един продължителен поглед; аха и в очите и да бликнат сълзи. Но тя вдига глава към напичащото слънце; очите й са много чувствителни към светлината.