Уилям Уортън - Гордост

— Кетълсън, ти за това нямай грижата. Ние ще направим за Морис каквото е необходимо, няма да го оставим така — за болничната такса, за семейството му, за всичко ще се погрижим.

— Не ме разбирайте погрешно, мистър Фабрицио. Не напускам профсъюза или нещо такова. Аз съм се борил за този профсъюз, но при това положение на нещата отговорник на цеха не мога да остана. Ето това е всичко.

— Не, Кетълсън, няма да стане. Та нали те точно това искат. Това ще означава едно на нула за тях. А твоите хора веднага ще си помислят, че си ги предал.

— Но вие трябва да ме разберете, мистър Фабрицио. Става въпрос за моето семейство! За моите деца! На тези убийци от нищо не им пука — деца, жена, к’во да е — само пари да лапат. На такава цена — не!

— А твойте хора, за тях не помисли ли? Какво ще правят без теб? Знаеш, че за всичко все теб слушат, все теб гледат, а сега изведнъж какво ще стане, като разберат, че си ги предал, че си ги изоставил, а, Кетълсън?

— Може би ще се наложи да напусна работа, да напусна „Джей Ай“. Не съм вързан нито за „Джей Ай“, нито за профсъюза. Ще започна другаде. Чувам, че Уестингхаус набира работници.

— Кетълсън, работа не се намира чак толкова лесно, колкото си мислиш. Пък и такова нещо не се забравя току-тъй. Помисли си. Помисли и за семейството си, разбира се. Тази смрад ще се измирише, и тогава с твойте единайсет години трудов стаж, с пенсиите и медицинското осигуряване, за които се борим, ти ще можеш да си клатиш краката до края на живота си, Кетълсън. А ако напуснеш, освен дето ще излезеш предател в очите на твоите хора, ще излезеш предател и спрямо семейството си, и спрямо самия себе си. Помни това, Кетълсън!

— Ако ставаше въпрос само за мен…

— Слушай к’во ще ти кажа, Кетълсън. Знам със сигурност, че компанията те гласи за началник. Това е, което и ние искаме — един профсъюзен отговорник на цеха да стане завеждащ. Такова нещо ще укрепи профсъюза и ще даде пример, на по-младите. Но това между нас да си остане, въпреки, че бог ми е свидетел, не лъжа. А сега ако напуснеш като профсъюзен, а после те направят началник-цех, накъде ще избие цялата работа, а? Момчетата веднага ще рекат, че си се изметнал, че си станал човек на компанията. Тогава животът ти и петак няма да струва, Кетълсън. Помисли си и за това.

— И за това съм мислил, но не мога да рискувам, щом става дума за децата ми. Цехов, началник, каквото щеш още, цялата тази работа не струва пукната пара, ако децата ми ще пострадат.

— Чуй ме, Кетълсън, ти сега си изплашен и въобще не можеш да мислиш. Вземи си малко отпуск. Ще направя така, че да ти дадат една седмица, и то още сега. Не се безпокой, аз ще го уредя, при това платен отпуск; дай възможност на разгорещената ти тиква да се поохлади. Изчезни за известно време. После като се върнеш, ела тук при мен и пак ще си поговорим. Сега дай да видим първо отпуската.

Стоя до водата и гледам. Татко плува право навътре и почти се изгубва от погледа ми. После отново го зървам — обърнал се е по гръб. Мама застава до мен и слага топлата си ръка върху рамото ми; дланта й трепери. Стоим двамата и гледаме как татко изчезва, като че ли потъва надълбоко във водата и не се показва. Дъхът ми спира.

И тогава, точно когато вече ще изпищя, той изскача сред пръски, издига се нагоре като кит или друга някоя голяма риба и оставя бяла следа след себе си. Гмурва се още няколко пъти, същинска риба, след това поема към нас, към брега.

Поглеждам мама. Тя плаче. Обръща се и отива при нашето одеяло на пясъка. Аз оставам прав върху влажната ивица до водата. Татко излиза, но минава покрай мене, без дори да ме погледне. Отминава и Лоръл, която си строи пясъчни замъци там, където пясъкът е мокър, ама не съвсем. Тръшва се направо върху голия пясък до одеялото, което мама е постлала.

Аз отивам и заставам на колене до Лоръл. Започвам да дълбая крепостен ров около нейния замък, за да спре вълните на прилива, когато той дойде. На дъното на рова се образува зелен пясък, от който вземаме и го цедим между дланите си във формата на оръдейни островърхи кули. Без да искам, дочувам гласа на мама:

— Дик, кому са нужни тези щуротии?

Татко не отговаря. Поглеждам с крайчеца на окото си към него и виждам, че е легнал по гръб. Пълни шепите си с пясък и ги изсипва върху лицето си, върху затворените си клепачи. Целият е само пясък. След това загребва с ръце, трупа пясъка по дължината на тялото си и постепенно изчезва. Лоръл вдига очи и се втурва към него, преди да успея да я спра. Изтичва и скача право върху покрития с пясък корем на татко, после го яха, като че ли е кон.