Уилям Уортън - Гордост

В неделя, когато трябваше да съм в черквата, аз пак се промъкнах в гаража на мистър Хардинг и там намерих котенцата.

По улицата в нашия квартал има какви ли не бездомни котки и цели глутници кучета. Хлапетата от нашата улица са ужасно жестоки с котетата. Виж, кучетата не ги закачат чак толкова, защото някои от тях хапят. Докато котетата най-много да избягат. Все си мислех, че бездомните котки имат по-къси крака от останалите, но краката им само изглеждат по-къси, защото стоят вечно приклекнали и готови за скок в случай, че някой ги приближи. И като стоят така, отзад на врата им и при задницата им, в края на двата бута, се образуват хлътвания. Когато котето е така готово за скок, няма начин да не ти избяга.

Но Били О’Конъл ми показа как се лови котка — просто не трябва да се отказваш от гонитбата. Те са много бързи, но и бързо се изморяват. Може би защото не си дояждат, нали все с боклуци се хранят. Но едно е сигурно: хукне ли след някоя котка, Били винаги ще я сгащи. Като се измори, котката обикновено се шмугна в някой празен гараж и тогава Били затваря вратата след себе си и я хваща натясно в някой ъгъл.

А това, което Били най-много обича да прави с котките, е следното: качва се на нечия веранда, и то от ония, старите, дето са още със стъпала, и хвърля котето отгоре. Мята го като топка и то се завърта във въздуха, но винаги се приземява на четирите си разперени лапи, а приземи ли се — мигом изчезва. Били ми разправи, че веднъж хвърлил едно коте от прозореца на спалнята си и пак същото. Много му се иска някой ден да метне коте и от покрива на къщата. О’Конъл си е втълпил, че котките всъщност летят. Вика, че някой ден ще вземе една котка и ще я хвърли от самолет, за да види какво ще стане.

Човек трябва много да внимава с тия бездомни котета, защото са бъкани с бълхи. Мама ни е забранила да си играем с тях, но то е заради бълхите, а не заради самите котета; също както и с жабите — с тях пък заради брадавиците.

Понякога хлапетата хващат две котета и ги завързват за опашките. Котетата почват да се дърпат в различни посоки, да се въртят в кръг и бясно да мяукат. Лично аз никога не съм правил такова нещо, но съм гледал. В квартала се навъртат едни зли дечурлига, ама сигурно навсякъде ги има такива.

Най-лошото е, когато залеят опашката на някое коте с газ и я запалят. Имаше едно дете от Радбърн Роуд, дето само с това се занимаваше, но веднъж така се изгори, че се стигна чак до болница — едва не умря. Сега ходи с лъскави набръчкани белези по ръката и не може да си я изпъне, ами все я държи свита в лакътя.

Като подпалиш опашката му, котето започва да пищи повече, отколкото нощем, когато се бият и правят бебета, пък и без онова любовно мъркане и хъркане, ами само кански писък и вой. Повечето котета умират; намират ги чак като почнат да вонят, сврени я в някой гараж, я под някоя веранда, но съм виждал и такива, дето оживяват. Полека-лека остатъкът от черни изгорели костички пада парченце по парченце, докато накрая остане само едно малко пънче вместо опашка. То обрасва с козинка и тези котки заприличват на кръстоска между котка и заек.

Онази неделя си излязох, уж че отивам в черквата. Цялата предишна нощ не успях да мигна и все се опитвах да събера кураж, за да кажа на нашите, че са ме изхвърлили от групата на министрантите, но не посмях. И затова отидох в гаража на мистър Хардинг. От къщата му прибраха всички мебели, а жена му пристигна и откара колата, но никой не се сети да изтършува гаража. Там е пълно с кашони стари дрехи и стари одеяла. Навсякъде се виждат чували от зебло, мухлясали платове и пак дрехи. Не знам защо се върнах там. Откакто го намерих, само веднъж бях ходил в гаража — когато Зигенфус ми каза, че мисис Хардинг откарала колата и аз исках да проверя дали не ме лъже.

Като влизам в гаража, освен на грес, удря ме миризма и на плесенясали парцали. Един от прозорците е вече счупен. Ако някой не се нанесе в къщата, и то скоро, всички прозорци до един ще се изпотрошат. Хлапетата, а дори и по-възрастните, обичат да замерят прозорци. В нашия квартал има къщи с повече счупени, отколкото със здрави прозорци. И това е една от причините, поради които мистър Марсдън ни остави да живеем в къщата дори когато вече не можехме да си плащаме наема; поне да я поддържаме чиста и боядисана, и със здрави прозорци.

Веднъж счупих един от прозорците на мистър Коглин с камък. Той обаче ме спипа и право у дома. Тогава бях шест-седемгодишен. Татко успокои мистър Коглин, че ние ще се погрижим за прозореца му. Беше много ядосан, но не се развика по мен, нищо не ми каза. Същата събота обаче ме изпрати да отида да взема размерите на прозореца на мистър Коглин с дърводелски метър. После тръгнахме заедно към железарския магазин и там той отряза едно парче според размерите. Стъклото, маджунът и малките пирончета струваха трийсет и два цента. След това отидохме в къщата на мистър Коглин и поставихме стъклото. През цялото това време татко дума не обели, само ми показа как се закрепва стъкло и след като закова малките пирончета, накара ме да сложа маджуна. Не е лесно да го направиш както трябва. Цели два часа си играх, докато стане гладък и равен, както татко го искаше. Когато свърших, вече ревях на глас с все сила. Татко прибра инструментите, хвана ме за ръка и ме поведе към къщи.