Уилям Уортън - Гордост

В края носът му е розов, но се виждат и няколко черни петънца. В долната си част има малка цепнатинка, каквато има и на устата му. Устни няма. Помръдна ли се, той мигом се озъбва и заръмжава насреща ми.

Все му викам „той“ на това коте, но всъщност не съм сигурен. Момчетата в квартала разправят, че докато е малко, не може да се каже дали котето е мъжко или женско; по-лесно ставало, като порасне. Мъжките имали едни големи орехчета под опашката, а женските — кръгла розова дупка.

А това, моето, има малки остри бели зъби, отвътре устата му е първо розова, както си му е редът, а после към небцето, става по-тъмна, почти синя или дори виолетова. Като отвори уста, за да ръмжи, свива езика си зад зъбите; за първи път виждам, че котките правят така. Но преди не съм се и заглеждал толкова много; аз дори не съм наясно дали въобще обичам котки. Знам, че те ядат плъхове и мишки, но освен това ловят гълъби и врабчета. По нашите улици почти не са останали птички, само в алеите отпред, и то най-вече скорци.

Но това коте почва да ми харесва и с всеки изминал ден аз все повече и повече се уверявам, че именно то е изяло своите братчета и сестричета. Сигурно ги е изчаквало да заспят, след това си е набелязвало жертвата, захапвало я е за врата и е изсмуквало кръвта й. И нищо чудно другите котенца, докато са били още живи, да са му помагали при изяждането. Значи четири са изяли едно, след това три са изяли още едно, след това две са изяли още едно, а после това тук е изяло последното останало коте — онова черното, от което сега се виждат само опашката и една лапичка. Страховита гледка! Кой ли пък е изяждал млякото и месото, дето им го носех; може би някоя друга котка се е вредила. Е, не мога да бъда сто процента сигурен, че тоя кафявият е изял братчетата и сестричетата си, но въпреки това реших да го кръстя Канибал.

Дълго време останах така — нищо не си мисля, само го наблюдавам — и не щеш ли, той взе, че се свлече на пода. Не искам да кажа, че застана отново на четирите си лапи, ами направо тупна ничком. Изправи се, и пак се камбична, но втория път не смогна да стане; опъна се и само увисналото му коремче продължи да пулсира. Лежи със затворени очи, а аз се примъквам към него на пръсти. Чудя се ще успея ли да го докопам, без да ме ухапе. Всъщност през последната седмица ме беше страх да го докосвам, въпреки че не е по-голям от мишка. Съвсем не прилича на улично коте, а по-скоро на миниатюрен оцелот 13 13 Хищно млекопитаещо от рода на котки (Felis pardalis). . Струва ми се, че въобще не е пораснало, откакто го видях за първи път, само дето е прогледнало, научило се е да ръмжи и да се изправя на задните си лапи. Още не съм видял да върви. Само се валя из онова кърваво мръсно котило и се зъби от ъгъла на гаража.

Така че съвсем внимателно протягам ръка, мушвам я под хилавото телце и го повдигам. Съвсем отпуснато е, не помръдва. Виждам, че е в безсъзнание и страшно се изплашвам. Гушвам го и хуквам навън, по улицата и право вкъщи.

Влизам в мазето и му приготвям легло от един от татковите бояджийски парцали, но изпран, и тръгвам нагоре по стълбите. Мама сигурно е в спалнята, а Лоръл никъде не се вижда. Отварям хладилния шкаф и взимам бутилката с мляко. Отливам малко в капачката на едни от бурканите от майонеза, които мама държи под умивалника, след това сипвам малко вода в бутилката, за да не си личи, и я връщам на мястото й. Втурвам се обратно в мазето.

Слава богу, диша, но при всяко поемане на дъх потреперва. Очите му са все още затворени.

И ето го пак, изправя се, готви се за бой, въпреки че вече умира пред самите ми очи. Поднасям му капачката от майонеза и се опитвам да завра розовото му носле в млякото, но той не ще да си отвори устата, не се и опитва да лизне млякото. Само потапя ноздрите си и киха. Тръсна глава, пак кихва, но си забърсва муцунката си с лапичка, както правят другите котки.

И пак безжизнено се отпуска в шепата ми. Опитвам се да го накарам да пие, но той вече се унася. Ами да, няма никакво съмнение, той умира. Толкова напъни да оживее, а сега ще умира.

Поставям го обратно върху парцала, завивам го и за да му е по-топло, пъхвам го зад малката ни пещ, дето й викаме „веднъжка“, защото се пали само веднъж на ден и само с една кофа кюмюр. Чувам стъпките на мама на горния етаж. Излизам от мазето, изтичвам по задната уличка, после нагоре по Коупли Роуд, след това по Кловър Лейн и пак по нашата улица, но отпред. Влизам, уж досега съм си играл с другите деца на улицата. Мама разтребва къщата и въобще не ме забелязва. Тихичко изтичвам нагоре по стълбите и влизам в банята. Това, което търся, е там. Трябва да е там, няма къде другаде да бъде. Имах същото и в комплекта ми от пособия по химия, но се счупи.