Уилям Уортън - Гордост

— И след всичко това отец Ланши те изключи от групата на министрантите, така ли?

— Точно така. Не смее да пусне в олтара момче, дето може да е обладано от дявола.

И тогава татко прихва да се смее, а аз съвсем се успокоявам, че всичко е вече наред.

— Стига, Дики, в тебе няма никакъв дявол. Хич не му мисли. Знаеш ли, твоят дядо, моят баща, и той имаше същите главоболия с гвоздеите, които държеше в устата си. Той така ги олигавяше, че докато дойде време да ги извади от устата си, бяха вече ръждясали, а като ги забиеше в дървото, около главичката на всеки негов гвоздей се образуваше локвичка от слюнка.

Аз го зяпам с надеждата да продължи да ми разказва. Много обичам да слушам за разни случки с дядо ми.

— А сега си изяж бекона и яйцата, Дики. И без това, като гледам, до причастие няма да се стигне, но все пак иди на литургията в единайсет. Тя е голяма литургия и ще откара поне два часа. Така, в очите на Господа поне, отчасти ще си наваксаш за отсъствието от първата сутрешна служба.

Той преглътна последната хапка от яйцето, взе една коричка, хубаво обра чинията и пъхна залъка в устата си.

— И още нещо, Дики. Няма да позволяваш на никого, и като казвам на никого, значи на никого, да хвърля гъби или каквото и да било друго по тебе. Ако това се повтори, няма да влизаш в пререкание с никого, а идваш право при мен . Аз ще се разправям. Дори и сега ми се ще да ида аз при тая сестра Анастейзия и тоя отец Ланши, ама хайде, от мен да мине тоя път.

През следващата седмица всеки ден ходих да наглеждам котенцата. Майка им така и не видях повече. Като отивам на третия ден, гледам само четири са там; черно-бялото го няма. От него останало само едно ухо, лапите с малки извити нокти и опашката — почти непокътната.

Реших, че е дошъл някой котарак и го е изял. Това, разбира се, може да е направила и майка му. Веднъж Джими Малони ми каза, че понякога през май котките изяждали малките си, но сега е септември. Не мога да измисля как да направя така, че котараците да не влизат, а майка им, котката, да си влиза и излиза спокойно от гаража.

Взех да наблюдавам от отсрещната страна на улицата, исках да проверя дали майката въобще се прибира и дали ги храни, ала тя сигурно ги навестяваше или през нощта, или през деня, когато аз съм на училище. Или може би ме е видяла, че се навъртам наоколо и ме е изчакала, докато се махна.

След два дни и едно от останалите котенца изчезна — цялото, с изключение само на двете му лапички. А останалите котенца започнаха да проглеждат едно по едно. И точно тогава татко се върна вкъщи, за втори път пребит от ония убийци.

Останал да работи извънредно и те го причакали отвън. За щастие френският ключ бил в джоба му и като го размахал, успял да се отскубне, затичал се, скочил в един минаващ трамвай и ония го изгубили от очите си.

Този път вече мама не издържа, захлупи се върху масата и започна да хлипа. Тя иска татко да се откаже от това отговорничество и да си работи като обикновен човек.

Татко е пребледнял и докато чете вестника, се вижда, че ръцете му треперят. Адамовата му ябълка нервно подскача нагоре-надолу, както когато дъвче, но сега няма нищо в устата си.

Ще ми се да попитам защо изчезват котенцата и какво мога да направя, за да ги спася, но не смея. Татко изглежда толкова странен. Знам си, че моят баща не се плаши току-тъй и като го гледам такъв, аз се плаша.

Вече втора седмица, откакто съм намерил котенцата си. Един четвъртък влизам и какво да видя: останало е само едно-едничко — малкото кафяво коте без опашка. До края на седмицата се хванах да дежуря пред гаража, дори обядвах отвън на улицата, но нито веднъж не видях котката майка да влиза през счупения прозорец; нито пък някаква друга котка да се промушва оттам.

Като се промъквам в гаража, кафявият сирак е заврял муцуната си в парцалите и души из котилото. Всички дрипи вече са напоени с кръв и наоколо се виждат пихтиести задни от другите котенца. Щом ме зърна, той се изправя на задните си лапи и заотстъпва назад към най-близкия ъгъл на гаража — онзи дето е зад убежището му. Стои там изправен, с извадени нокти и ме гледа кръвнишки, като че ли е най-малкото лъв или мечка. Сядам на пода, избирам си едно неомазнено от грес място, и го наблюдавам. Наблюдавам го и хубаво го оглеждам .

Наистина прилича на обгорял тигър, само дето няма опашка. Между ушите му, по челото и между очите минават едни по-тъмни ивици. Други ивици излизат от очите му също като на миеща се мечка, а трети — още по-тъмни — излизат пак от очите, като че ли от самите зеници към носа. Всъщност не съм сигурен дали това са истински ивици по козината или гурели.