Уилям Уортън - Гордост

Освен нагръдника има и едно друго бяло колосано нещо, което плътно опасва лицето й и прибира дебелите й бузи. И над тази бяла колосана скоба има тъмносин воал. Сестра Анастейзия носи най-блещукащите очила, които съм виждал: без метални рамки, само едни дебели стъкла, и толкоз. Зад тях очите й почти не се виждат.

— Е, Кетълсън? Оглуша ли?

— Не, сестро.

— Тогава, отговори ми на въпроса.

И, разбира се, аз си помислих, че пак е попитала нещо за тези седем смъртни гряха и направо започнах.

— Седемте смъртни гряха са: Гордост…

Целият клас прихна да се смее. Аз млъкнах. Сестра Анастейзия слезе от подиума, а в ръката й — „сигналът“. Веднъж вече ме би по ръцете с това нещо, задето не съм внимавал в час, а от началото на годината са изминали само две седмици. Този „сигнал“ е дървен, с твърда топка в единия край на дръжката и нещо като гумен камшик в другия. Когато иска да въдвори ред и тишина, сестра Анастейзия шибва въздуха и той изсвистява; но най-вече го използва, за да налага с него учениците. Стоя и чакам да ме почне по кокалчетата на ръцете.

— Момче, вдигни гъбата и я остави там, където й е мястото — казва ми тя и сочи с пръст дървения улей в долния край на черната дъска. Аз се навеждам и гледам, че гъбата е паднала под чина на Мери Джейн Доунъхю. Изглежда, се е ударила и в нея, защото отстрани на престилката й има бяло петно, но тя смирено е кръстосала ръцете си върху чина — единия палец върху другия, — както ни е наредено да си държим ръцете, когато не пишем. Така поставени, палците трябва да образуват истински кръст и ръцете ни да са вечно сключени в нещо като молитва към Бога.

Вдигам гъбата, отивам до черната дъска и я поставям в дървения улей, където стоят тебеширите.

— А сега, дай си ръката.

Протягам напред едната си ръка и тя здравата ме чуква със „сигнала“ си. После замахва още два пъти. Учудващо силна е за такава дебела жена. Очите ми се напълват със сълзи и така ме доядява, че за малко да побягна навън, но всъщност свивам към чина си. Всички в класа са отвърнали очи от мене, но аз ги чувам как се кикотят наум. Не им се сърдя; и без това в училище има толкова малко неща, на които да се посмееш, но отвътре съм бесен.

Сядам на чина си, а сестра Анастейзия ми заповяда отново да се изправя.

— Кетълсън, за какво по-точно си мислеше, докато не внимаваше в катехизиса?

И преди да успея да си отворя устата, за да й отговоря, тя продължава:

— Ето, деца, това е един много показателен пример за греха, наречен Гордост. Кетълсън си мисли, че знае повече от това, което е в Божието слово. Какво е катехизисът, деца? Това е Божието слово, опростено, за да стане ясно и на по-малките, на такива като вас. Помнете Божието слово, защото иначе много скоро ще се провините в първия смъртен грях — Гордостта. Е, Кетълсън, за какво си мислеше, докато трябваше да внимаваш в Словото Господно?

Не ми се ще да лъжа. Особено калугерка, пък била тя и сестра Анастейзия.

— Мислех си какво ли е да си умрял, сестро.

Тя ме зяпна, а в очилата й засвяткват концентрични кръгове.

В класа — муха да бръмне, ще се чуе.

— Момче, какво по-точно искаш да кажеш с това?

— Не зная, сестро. Затова си мислех: как ли се чувства човек, когато е умрял.

— Ако беше внимавал в уроците си по вероучение, щеше да знаеш как се чувства. Човек отива или при Господа Бога в Рая, или в Чистилището да се бъхти за спасението си, или в Ада да гори във вечни мъки.

Тя млъква и обгръща с поглед целия клас.

— А що се отнася до тебе, Кетълсън, аз мисля, че вече знам по кой път си тръгнал ти.

Аз стоя изправен. Какво да кажа? Чудя се само дали има такава разлика между това, което сестрата току-що ми рече, и това да викнеш на някого: „Проклет да си!“

— Кетълсън, смятам, че заради доброто на собствената ти душа трябва да дойдеш тук отпред, да целунеш разпятието и да поискаш прошка от Господа Бога.

И тя пак ми сочи с пръст мястото пред черната дъска. Всичките ни училищни стаи имат изжулени до бяло дъсчени подове. А дъските са наредени по дължина. Аз излизам отпред с наведена глава, като гледам да стъпвам през дъска, и се опитвам да не плача. Когато стигам до сестрата, удря ме миризма на калугерка — комбинация като от бебешка пудра и гладени дрехи. Сестрата ме блъсва на колене и ми бутва огромното си разпятие, което виси от кръста й на огромна броеница. В нашето училище всички калугерки имат такива огромни молитвени броеници на кръста си. На по-слабите броениците стигат чак до земята, но на сестра Анастейзия й стига точно под корема, там, където е и лицето ми, когато съм на колене. Целувам разпятието и си обърсвам устата. После се изплювам на пода.