Уилям Уортън - Гордост

— Хайде, назад, всички назад. По-назад, не искаме никой да пострада.

Дики се откъсва напред; промушил се е през кордона полицаи. Мърф обаче го сграбчва за ръката, в която носи сандъчето с Канибал.

— Къде си се забързало, а, момче?

Дики плаче. Дик се мъчи да си пробие път до него, но полицаите го задържат. Мърф здраво стиска Дики.

— Чуй, синчето ми, трябва да го направим, няма как. Няма друг начин. Тия всичките стоят тук само за да го видят мъртъв, а и няма къде да го изпратим. Хайде, хайде, остани тук при мен.

Кеп Мудиг протяга ръка и погалва муцуната на Тъфи. Тъфи облизва китката му с грапавия си език. Кеп се дръпва няколко крачки назад, а Тъфи го гледа право в очите. Не се страхува; това е неговият приятел Кеп.

Кеп вдига пистолета и освобождава предпазителя. Насочва тъмно сивкавата цев между меките открити кехлибарени очи на Тъфи с разширени от припадащия мрак зеници. Кеп натиска спусъка, но не сваля оръжието, продължава да държи Тъфи на прицел, докато вижда тъмночервената дупка, която се появява точно между очите му, и лекото отмятане на лъвската глава, докато двестакилограмовото тяло поема удара от четирийсет и петкалибровата сачма. Изстрел и после миризма на кордит. Кеп сваля оръжието.

Тъфи остава така за миг, поклаща глава, изръмжава, закашля се, олюлява се и след това бавно и леко поляга на лявата си страна.

Кеп затваря предпазителя и се обръща. Подава пистолета на Мърф. Вече плаче, без да се крие.

— Мърф, моля те, остави ми го аз да се оправям с него. Ще го закарам във вътрешността и ще го погреба в пустеещите земи край пиниите.

— Разбира се, Кеп, доколкото зависи от мен. Ужасно съжалявам за всичко, а най-много за Тъфи.

— Нямаше друг начин. Не си виновен ти.

Мърф все още държи Дики за ръката. Дики е притиснал Канибал към гърдите си. Иска да отиде по-близо до клетката, за да може Канибал да види Тъфи още веднъж.

И точно в този миг Сали се хвърля напред, разсича тълпата, че дори и полицейския кордон. Започнало е да ръми. Хората се разотиват. Тя изтичва до клетката.

— О, не! О, не! Бедният Тъфи.

Обръща се към Мърф.

— Защо трябваше да го убиваш? Не можа ли да го изпратиш в някоя зоологическа градина? Той не е сторил никому нищо лошо.

Мърф поклаща глава. Кеп стисва Сали за раменете и я обръща към себе си.

— Мърф не го е убил, Сали, аз го застрелях. Друго не можеше да се направи. Това е краят на историята. Като си помисли човек, всичко тръгна наопаки от самото начало. Нещата се обърнаха зле и за Тъфи, и за теб, и за мен, още и за Джими, пък ако щеш, и за тукашните хора. Така се случи, че взехме на игра неща, които са твърде сериозни.

— О, Кеп. Ужасно съжалявам; съжалявам за всичко.

— И аз, Сал.

Кеп я прегръща, стиска я в обятията си, а лекият дъждец вече се усилва. Той се навежда към нея и й пошепна нещо в ухото.

Сали се притиска в Кеп и плаче неутешимо.

Дики се отскубва от Мърф. Изтичва покрай родителите си, без да се спре, и продължава надолу по морската алея. Здраво притиска Канибал. Тича с все сили и плаче, плаче така, че дъх не може да си поеме. И докато тича по дъсчената алея — прогизнала и хлъзгава от дъжда — лампите от двете й страни светват и локвите лумват в електрически отблясъци.

Струва ми се, че никога през живота си не съм тичал толкова бързо. Дъждът плющи като из ведро и целият съм вир-вода. Сякаш се опитвам да избягам от дъжда. Дъските на алеята са плъзгави.

Лампите светват отведнъж и това ме прерязва като с нож. Превивам се над Канибал. Притискам сандъчето й към гърдите си и чакам да чуя изстрела.

Чувам забързани тежки стъпки, които ме следват. Знам, че трябва да е татко или онзи дебел полицай, който ме държа за ръката. Затичвам се още по-бързо, без да се обръщам назад.

Първо усещам ръката му върху рамото си, после другата му ръка върху другото ми рамо, натиска ме надолу, дърпа ме назад. Тъкмо да се извия, за да се отскубна, и виждам, че това е татко и спирам.

— Спри се, Дики. Какво се е случило? Какво толкова е станало? Те трябваше да убият този лъв. Нали видя насъбралите се хора. Бяха уплашени, искаха да бъде застрелян. И освен това е убил човек. Това е положението и така трябва да бъде.

Той е останал без дъх от тичането, а и аз едва дишам. Смъква се на колене върху мокрите дъски пред мен. Аз хълцам така неудържимо, че въобще не мога да говоря. Той издърпва сандъчето с Канибал от ръцете ми и го поставя на земята до себе си. Тя сигурно не се е намокрила, като е вътре; капакът на сандъчето й се плъзга по жлебове, така че няма откъде да влезе дъжд.