Уилям Уортън - Гордост

Тъфи се изправя на крака и извива гръб, прозява се, протяга четирите си крака един по един, разперва лапи и оголва ноктите си. Тръгва по таванските греди, като внимателно пази равновесие. Упътва се право към светлината, която идва отдолу. Вратата е подпряна с летва, която Тъфи старателно заобикаля.

Безшумно се спуска по стръмните стъпала, като предпазливо поставя единия си крак пред другия; наклонът е остър, почти като на бояджийска стълба, и той едва се задържа да не падне. Когато стига долу, озовава се точно по средата между входната врата на китайското магазинче и задната му стена, където стои погълнатият в сметки човек. Тъфи чувства глад, но не много остър, повече го мъчи безпокойство, пък и любопитство. Тихо тръгва по тесните пътечки между обвитите с дамаска щандове, на които са наредени сувенири за продан.

Човекът подочува нещо, вдига глава и се оглежда; Тъфи инстинктивно замръзва на място, заковава се неподвижен, докато мъжът отново подхване заниманието си. В случая не може да се каже, че лъвът дебне, не, но като всяка котка гледа първи да се ориентира в обстановката, преди другият да го забележи. Напредва към светлината бавно, тихо, крадешком и сменя подстъпите към човека така, че да му излезе в гръб.

Вече е на около два метра зад него, присяда, лениво се облизва, вдига лапа, изтрива муцуната си, заглажда мустаците си. Ако не беше толкова стар, мъжът сигурно щеше да го чуе или най-малкото да го подуши. Лъвът издава силна миризма, не на мръсно, а на пот, на нещо животинско — миризма, която имат всички месоядни.

Тъфи предпазливо приближава мъжа отзад и гальовно отрива нос в крака му — това е неговият начин да даде и да поиска нежност. Самотен е, пък и винаги е живял в компанията на хора. Тъфи, подобно на всички лъвове, е общително животно.

Китаецът подскача. И дете да се беше отъркало в него така изневиделица, пак щеше да подскочи. Обръща се, поглежда надолу и вижда Тъфи — лъв, при това людоед. Вкаменява се. Поставя четчицата на мястото й и усеща, че всеки миг ще припадне. Хваща се за двете страни на високото писалище.

Все по-настойчиво и по-настойчиво Тъфи се бута в кльощавия крак на китаеца, чеше си носа, ушите, гривата, натиска го с цялата си глава и така силно се гали в човечеца, че още малко и ще го събори на земята. После прикляка. Вдига глава и поглежда китаеца в очите, чака да отвърне на ласката му, да го удостои с малко внимание, но в един миг подушва миризма на страх, която идва от човека. Тази миризма му е позната; това е миризмата на Джими, понякога и на Сали.

Стъпка по стъпка човекът се премества от другата страна на писалището. Тъфи седи и го наблюдава. Може би човекът ще му донесе храна или ще го заведе при Кеп. Човекът тръгва заднишком по пътечката, която води към входната врата. Тъфи бавно го следва с походка, която е нещо средно между дебнеща и небрежно отпусната, но само го следва, чака да види какво ще стане.

Китаецът нервно опипва ключалката, резето, кепенците. Тъфи го наблюдава. И тогава той успява да отключи вратата, блъсва я да се отвори и хуква навън към морската алея, към водата. Изплашен е до смърт, тича и вика за помощ.

Тъфи също излиза. Вечерта е прекрасна. Постоява минута-две отвън, после тръгва към „Стената на смъртта“. Зърва собствената си клетка и се опитва да влезе вътре, но вратата е затворена. Кръстосва напред-назад между „Стената“ и клетката. Къде е Кеп?

После застава на едно място, ръмжи, кашля, сумти. По едно време изпъчва гърди и надава гръмовния горд рев на лъв, който търси семейството си, на лъв, който сигнализира на събратята си от групата къде се намира, лъв, който пази границите на семейната територия. Този рев се чува на разстояние цяла миля. Малцината пешеходци по морската алея го чуват и извръщат глави нататък. Разбягват се на всички страни, търсят да се скрият.

Вляво от себе си Тъфи вижда нещо голямо и цветно. Това е въртележката. Тръгва към нея. Тя се върти точно както мотоциклетите, които кръжат по „Стената на смъртта“ и които той добре познава; може би там ще открие Кеп?

Дик и Лора Кетълсън седят на една пейка до перилата, които разделят морската алея от плажа. Въртележката, на която се возят Дики и Лоръл, е на двайсетина метра от тях. Канибал стои в сандъчето си на пейката до тях. И този път двете деца са може би единствените на въртележката. Яхнали са дървените животни от външната редица, които се движат в кръг и нагоре-надолу по месингови пръти. Всеки път, когато минават над пейката, махват с ръце и Лора им отвръща. Дик е целият погълнат от собствените си планове и възбудено разказва на Лора как възнамерява да уреди бъдещата си работилница. Всъщност и двамата са увлечени в този разговор и може би затова, а може би и поради шума от въртележката те нито чуват лъвския рев на Тъфи, нито забелязват, че алеята внезапно е опустяла и жив човек не се вижда наоколо.