Уилям Уортън - Гордост

Дик го хваща, вдига го и го премества на вътрешната редица.

— Няма да мърдаш оттук! Ако лъвът скочи на въртележката и дойде към теб, вземи този кол и се брани с него, ясно ли е?

Дики кимва.

— А Лоръл? А мама, къде е мама?

— Мама е на сигурно място, а за Лоръл аз имам грижата. От тебе искам само да си отваряш очите. Според мен тук си защитен. А аз ще държа под око лъва.

След това Дик отива и изважда дивия метален прът, който лежи в специално прорязан жлеб и служи, за да се заключва въртележката. После се промъква до самия край на платформата, за да вижда по-добре Тъфи, който продължава да замахва с лапа към животните, да отскача назад, да се хвърля наново в светкавични атаки, докато дървените фигури преминават пред очите му. Дик стои, стиска двуметровия метален прът и се чуди какво да прави.

Провиква се към тълпата зад лъва:

— За бога, не стреляйте! На въртележката има деца! Да дойде някой от тази страна, за да мога да му ги подам.

И в този миг Кеп се откъсва от хората, които са спрели на двайсетина метра зад Тъфи. Въоръжени мъже са преградили пътя му отвсякъде, но те са толкова изнервени и ако Тъфи само рече да се обърне, а те решат, че се готви за скок, на секундата ще натиснат спусъците. И тъй като музиката от въртележката продължава да гърми, Дик съвсем не е сигурен, че са го чули; а на всичкото отгоре в този миг и Тъфи зинва да реве. Дик вижда Кеп, който тича към лъва.

Кеп го приближава отзад. И той не е много сигурен какво ще направи Тъфи. Извиква му:

— Тъфи, как не те е срам, какво правиш тука?

Щом чува гласа на Кеп, Тъфи веднага се обръща. Кеп го поглежда право в очите, после бавно извръща глава. Тъфи го зяпа, сякаш нищо не разбира. Провесва опашка и тръгва към него странично, гледа да го приближи, докато е още наблизо. Отърква главата и носа си в него. Кеп протяга ръка и почесва Тъфи зад ушите с една ръка. С другата прави знак на мъжете зад него да се отдръпнат, да се разпръснат.

Сграбчва Тъфи за гривата и като домашно куче го повежда обратно към „Стената на смъртта“. Въоръжената тълпа се разпръсва, прави му широка пътека да мине. След това се повлича подире му, готова да стреля при всяка погрешна стъпка на лъва, но Тъфи не кривва никъде, той е щастлив. Намерил е Кеп. Кеп ще го нахрани.

Кеп завежда Тъфи до клетката му и отваря вратата. Тъфи радостно скача зад решетките. Кеп затваря ключалката и се обръща да посрещне настъпващите мъже. Мърф излиза напред.

При въртележката Дик е върнал металния лост на мястото му, намалил е оборотите на мотора и вече го е спрял. Вдига малкото момиченце от жирафа, но никой не идва да го вземе.

— Кажи, миличко, къде са мама и татко?

— Няма ги. Аз дойдох самичка. Ти ли, чичко, ни вози толкова дълго този път, а?

— Аз. А ти сега бягай вкъщи и да кажеш на мама и татко друг път да не те пускат самичка навън.

— Аз пък си нямам татко, само мама, на̀, пукни се! — Тя се изплезва, врътва си дупенцето и избягва.

Дик отива до Лоръл и Дики и им помага да слязат от въртележката.

— Чудесни деца сте вие двамата. А сега да отидем при мама. Дано не се е изтърсила на пясъка.

Скачат от въртележката и Дик се спуска, пресича алеята и вдига Лора на ръце, за да я пренесе над перилата. Тя го стиска до посиняване.

— Боже господи, Дик! Никога през живота си не съм се молила така горещо, нито дори когато раждах децата. Ти беше прекрасен.

— Е, не беше чак толкова опасно де. Нали го видя що за страшилище е тоя лъв. Човекът си го хвана за гривата и го повлече като някое немирно кутре, дето се е изпишкало върху килима. Според мен Канибал е много по-страшна от този лъв.

— О, Дик! Моля те, не изглупявай, не му е сега времето.

Лора притиска децата към себе си. Лоръл се разплаква, защото е превъзбудена, но най-вече защото майка й плаче, въпреки че не е съвсем наясно какво се е случило. Дики се е умълчал. Тревожи се какво ли ще стане с лъва сега.

— Татко, да знаеш, че повече ме беше страх от ония мъже с пушките, отколкото от лъва. Той само си играеше, също като Канибал, ама ония, дето бяха нарамили пушките… Само един да беше гръмнал, и всички щяхме да изпопадаме мъртви.

— Тук си прав, Дики. То и мен от тях ме беше повече страх. Хайде сега да вървим да видим дали лъвът е вече в клетката.

— О, Дик, защо трябва да ходим? За днес ми стига, моля те. Хайде по алеята, по алеята и право вкъщи.

— Ти пък, мамо! И аз искам да видя лъва. Какво толкова ще ти направи, нали е в клетка. Хайде, недей се дърпа!

— Добре тогава, ние с Дики отиваме да видим лъва, а вие с Лоръл се прибирайте към къщи. Няма да се бавим, връщаме се след малко и тогава може дори на ресторант да отидем, за да отпразнуваме тази вечер, да отпразнуваме новата ми работа и решението ми да напусна „Джей Ай“. Кога друг път ще имам удоволствието да ги напусна аз тях.