Уилям Уортън - Гордост

Лежа и се опитвам да кажа една молитва. Когато повтарям без прекъсване „Аве Мария“, обикновено заспивам, но този път и това не помага. Освен това чувам, че мама и татко също не спят. Шушукат си нещо и мама пак издава звуци, като че ли някой я гъделичка. Стискам очи, но звуците вече стават като при боричкане, а после и двамата почват да дишат, като че ли току-що са финиширали след диво бягане. Хваща ме страх, какво ли става, и тъкмо да си отворя очите, и всичко отново затихва.

Опитвам се да дишам като заспал. Мъча се да не мисля за лъва. Дано нищо лошо не му се е случило и дано никой не го е застрелял. Знам, че е убил мотоциклетиста, но той е същият, дето го мушкаше с пръта, така че сигурно не е било без причина.

Изглеждаше ми толкова добър, като отъркваше огромната си муцуна в ръката ми. Гледам да не мисля за катинара. Като се сетя за него, сърцето ми така се разтуптява, че аха и ще се разплача. След това чувам гласа на татко. Шепне, но в стаята е толкова тихо, че ясно долавям думите му. Чувам и дишането на Лоръл, личи си, че е заспала дълбоко.

— Лора, скъпа, а знаеш ли какво ми каза Дики днес сутринта, докато бяхме за риба?

Мама не отговаря нищо и татко продължава, като че ли говори на себе си. Дали не трябва да пъхна пръсти в ушите си? Ужасно мразя някой да разправя какво съм бил казвал или правил. Мразя дори, когато мама се фука на мисис Ренолдс как съм й донесъл отлични бележки или пък как съм бил най-малкият от всички, дето помагат на свещеника по време на служба, въпреки че мисис Ренолдс е протестантка и това въобще не я интересува.

Но си лежа тихомълком.

— Иска да напусна „Джей Ай“, профсъюза и всичко и да си отворя собствена работилница за поправка на домакински уреди и други услуги. Дори и име й измисли: „Кетълсън поправя всичко“. Не ще и дума, сече му пипето. Опитах се да му обясня за трудовия стаж, за сигурността на семейството и какво ли не още, хубаво си поприказвахме. Пораснал е и ми е приятно да си говоря с него.

Притихнаха, дано престанат и вече да заспиват. Имам чувството, че ги подслушвам. И тогава долавям гласа на мама:

— А на теб иска ли ти се, а, Дик?

— Какво?

— Ами да си имаш собствена работилница, както те е посъветвал Дики?

— Хайде и ти, не ставай смешна. Знаеш, че не бива да рискуваме чак толкова. Имахме късмет, че леко се отървахме от тази криза.

— Дик, аз ти говоря сериозно. Наемът ни е предплатен за цяла година. Знаеш, че можеш да тръгнеш пак да мажеш и да лъскаш подове нощем, в случай че съвсем закъсаме. Рой Кърлин винаги ще те вземе на работа. Ще те вземе и на половин надница, ако щеш.

— Да де, ама сега в „Джей Ай“ ми плащат четирийсет долара, което прави по долар на час. Къде другаде ще ми дадат тия нари?

— Хубаво, ама като не ти е добре там, ако пак почнат да те бият, пък и това писмо за децата, да ти кажа правичката, предпочитам да си отворим собствена работилница. Да опитаме поне.

Тишина. Сдържам дъха си, почти не дишам, но после се сещам, че ако ще се правя на заспал, би трябвало по малко да дишам, и затова си поемам дълбоко дъх, уж съм потънал в здрав сън, но не мисля, че го забелязаха това.

— Фабрицио казва, че компанията смята да ме направи началник-цех. Това означава, че ще получавам най-малко петдесет долара на седмица. Помисли си само, не знам дали трябва да се изпуска такъв случай.

— Скъпи, това наистина е чудесно, но какво ще кажеш за профсъюзите и за ония главорези, на които компанията плаща, за да те пребиват от бой. Ти нямаш нужда нито от „Джей Ай“, нито от профсъюзите. Ти си човек, който може и трябва да работи сам за себе си. Много добре знаеш, че те изкарват луди пари на твой гръб.

— Кажи-речи и Дики е на същото мнение. А ти, Лора, убедена ли си в това, което говориш? Не го ли казваш само защото си уплашена или нещо от този род?

— За убедена съм убедена, но съм и уплашена, но най-важното е, че ти можеш сам да се справиш. Винаги можеш да хванеш и онази работа с верандите, Дики пак ще ти помага. Това никога няма да ти избяга, но сигурно ще има да се трепеш много повече от сега, затова решавай сам.

— Ако ставаше въпрос единствено за мен, Лора, напускам на секундата. Харизвам им и трудовия стаж, и пършивата им заплата, и целия завод. Винаги ще предпочета сам да съм си господар. Освен това, ти добре знаеш, че аз обичам да човъркам разни прибори. Има нещо истинско в това да хванеш един счупеняк, който не работи, защото някаква си там част се е строшила, изгоряла или износила, да я смениш и счупенякът да проработи отново. Това действително ми доставя удоволствие. Дори не го считам за работа, а по-скоро за играчка.