Уилям Уортън - Гордост

Но сега няма как, ставам и подавам на мама Канибал, за да я пази. Да си играе с нея или пък да я сложи в сандъчето. Лоръл само подскача нагоре-надолу, вдигнала е ръце и върти китките си във въздуха — винаги прави така, когато е възбудена от нещо. Ама винаги, откакто я помня, дори преди да проходи. Сядаше на пода, усмихваше се, разсмиваше се на глас и размахваше длани така, сякаш китките й са развинтени. Също както кучето си върти опашката.

Татко се обръща и тръгва към водата; спира се на около три метра от прибоя. Аз се правя, че уж много ми се играе и дори подскачам от крак на крак, сякаш го чакам всеки миг да ми забие един удар оттам. Всъщност ужасявам се, като си помисля, че топката може да ме улучи по лицето, нищо, че е такава малка и лека. Не виждам за какво толкова се радва Лоръл; не стига, че една топка не може да хване, ако не й я тупнеш първо в земята, а на плажа и да я тупнеш, тази плешива тенис-топка никога няма да отскочи.

Татко застава на четири крака и започва да копае в пясъка. Първо реших, че ще издълбае дупка, в която да се целим с топката — нещо като плажен баскетбол. Вдига очи и ме поглежда.

— Хайде, Дики, ела да ми помогнеш. Трябва да издигнем цяла планина, колкото е възможно по-висока, и хубаво да сплескаме пясъка, докато се втвърди, за да няма опасност от срутване.

Татко загребва пълни шепи пясък, трупа го на купчина и го приплесква с длани.

— Татко, какво ще строим, пак ли замък?

— О, нещо много по-сложно. Сега ще разбереш. Нещо, което никога не си виждал.

Натрупваме цяла пирамида пясък и след това татко поставя топката на върха и обикаля с нея външната страна на нашата планина, като хем я търкаля надолу, хем отъпква спираловидна пътечка.

Лоръл продължава да си подскача от крак на крак. Татко пак пуска топката по вече оформения улей.

— Виж сега, Дики. Ще прокопаем тунел под нашата планина. Ето оттук…

В края на прокараната от топката пътечка той издълбана малка дупка. След това заобикаля от другата страна на планината, където съм аз. Примижава и измерва на око разстоянието до дупката.

— … дотук.

Изкопана втори вход от тази, другата страна, но много по-надълбоко.

— Сега ти тръгваш оттук, ама много внимателно, като копаеш нагоре, не надолу, и ще трябва да се срещнем някъде по средата.

Аз кимвам.

— Страшно ще стане, нали, татко.

— Лоръл, а ти ще направиш един малък тунел ето тук, в подножието на нашата планина от страна на океана. Копай внимателно, за да не рухне всичко.

Той загребва пясък и издига едно по-малко хълмче до нашата планина, но по-надолу от нея. Загребва още веднъж, за да им означи мястото, където да копае. След това започва да дълбае под голямата планина от неговата си страна, а аз — от моята.

— Дики, тук трябва малко строителна техника. Докато копаеш, непрекъснато ще следиш и ще отчиташ нивото и разположението на моя вход към тунела спрямо твоя, за да можем да ги свържем по най-прекия път. Трябва да внимаваме да не се разминем.

Аз започвам да изравям пясъка. Ето вече ръката ми хлътва до над лакътя, когато усещам, че вътре нещо шава; отначало се стряскам, но после разбирам, че това са пръстите на татко. Той ми се усмихва отгоре, над планината, а под нея сграбчва ръката ми.

— Здрасти, мой човек! Нямаме грешка! Един ден от теб ще стане страшен строителен инженер. Дай сега да почистим тунела отвътре и да го поразширим.

Той хвърля едно око към Лоръл.

— Ей, как върви вашия строеж, госпожице?

Лоръл е легнала по корем, и дълбае ли дълбае; цялата й ръчичка е хлътнала, но от другата страна още нищо не се показва.

— Стига, патенцето ми, стига от тая страна.

И той пак застава на колене, за да изкопае втория вход към тунела на Лоръл.

Тя пролазва на четири крака и тупва до него.

— Татко бе, и аз искам да работя на голямата планина. На тая малката не ми е интересно.

Татко я придърпва с една ръка и гальовно я притиска към себе си. Ето, мисля си аз, ето сега ще си отърка брадата в нея и направо ме хваща страх, но той само я целува по челото.

— Но, Лоръл, те и двете са част от едно и също нещо. Твоят тунел е точно толкова важен, колкото и всяка друга част на нашия строеж.

— Гледай сега!

Татко взима топката и я поставя във вдлъбнатинката на върха, след това лекичко я подбутва. Тя тръгва надолу по спираловидния улей от външната страна на хълма, после влиза в тунела и излиза от моята страна. Хвърлям се да я хвана, преди да се е намокрила.

— Татко, ама това наистина е страшно. Пусни я пак.