Уилям Уортън - Гордост

Обличаме се за нула време и след петнайсет минути сме вече на брега. Небето е синьо и слънцето напича. Ние с Лоръл взимаме по един урок по плуване и татко ми показва как да задържам дъха си и как да гледам под вода. Отначало си мисля, че очите ще ме заболят, ако в тях ми влезе вода, както става понякога, като си плискаш лицето, но в океана няма сапун и аз, разбира се, не чувствам никаква болка. Същото е, както като гледаш през увеличително стъкло. Ръцете ми изглеждат поне два пъти по-големи, отколкото са в действителност; освен това виждам всички мидички и камъчета по дъното на океана. Първоначално издържам съвсем малко, защото ме е страх, но после започвам да плувам по цяла минута под водата и да разглеждам дъното. Забелязвам и едни малки рачета, които се разхождат нагоре-надолу. А после си мисля, какво ли ще стане, ако сега ми се изпречи някоя гигантска риба, акула или скат например. И веднага решавам да изляза навън. Татко е хванал Лоръл през кръста, тя пляска с ръце и си въобразява, че самичка се държи на повърхността.

— Дики, измори ли се вече?

— Не, но ми стана студено, затова ще изляза малко.

Това не е лъжа. Наистина ми е студено, пък и се изморих.

— Я виж, Лоръл плува съвсем самичка.

Заставам на брега, прегръщам гърдите си с ръце, целият треперя и гледам как Лоръл прави пет-шест маха и после стъпва. Главата й едва се подава над водата. Мама й е сплела косата на плитки и ги е вързала високо, за да не се намокрят.

— Ей, Лоръл, страшна си. Скоро ще влизаме заедно навътре.

Изтичвам по пясъка до мама. Пуснала е Канибал да излезе от сандъчето и сега тя се е излегнала по гръб в скута й. По всичко личи, че мама вече е преодоляла страха си от бълхи. Взела е една от панделките на Лоръл и я полюлява пред муцунката на Канибал, а тя се опитва да я улови с лапките си, но го прави само наужким, защото ноктите й са прибрани; никога не съм я виждал така катурната по гръб, освен когато онзи лъв я лизна с огромния си грапав език. Мъча се да не мисля за лъва, но непрекъснато оглеждам плажа. Взимам една кърпа от мама и започвам да се бърша.

— Целият си настръхнал, Дики. Хубаво се изтрий и легни до мене да те напече слънцето.

Тя продължава да си играе с Канибал и да й вика „ти малко дяволче“ всеки път, щом успее да й грабне панделката от ръцете. Простирам кърпата на пясъка до мама и се замислям дали пък наистина Канибал не е дяволче, или пък е само обладана от дявола. Ами ако помоля отец Ланши, той дали ще се съгласи да изгони дявола от Канибал? Едва ли. Освен това на мен ми харесва този дявол, дето живее в Канибал. Мисля, че дори започвам да харесвам и дявола, който живее в мен, ако въобще го има.

Канибал се обръща по корем, изправя се на крака, спуска се по коляното на мама и тупва на пясъка точно под носа ми. След това прикляква и започва да ме дебне. Толкова отблизо ми изглежда огромна. Гледам я право в очите. Тя също. Стои на педя от лицето ми и не помръдва. Питам се дали пък да не си затворя клепачите; рече ли, като нищо може да ми издере очите, но продължавам да ги държа отворени. Много е красива. Козината й става все по-тъмнокафява и по-тъмнокафява, а точките около очите й са като домино на разбойник — чисто черни. На яркото слънце, особено когато свети срещу нея, очите й стават като две тънки чертички; толкова тънки, че едва ли се вижда нещо през тях.

След това се приближава още повече, навежда глава и отърква влажното си носле в бузата ми, после в ухото ми и вече съвсем ясно се чува как мърка. Извива се на една страна, после на другата и продължава да се отърква у мен. Протягам ръка, почесвам й гушката и тя замърква още по-силно. След това тръгва да обикаля в кръг, спира се, напъхва се под шията ми и кротува, но продължава да мърка, и то така, сякаш цял живот нищо друго не е правила.

— Боже, Дики, тази котка наистина те обича. Сега разбирам защо толкова държеше на нея. Тя е най-хубавата, най-невероятната котка, която съм виждала.

И ето в този миг татко и Лоръл излизат от водата и тичат към нас. Татко се отпуска на колене до мен, по-точно между мама и мен, до самата Канибал. Тя се пострясква, но после се сгушва още по-плътно до врата ми.

— Ей, вижте какво намерих. Няма ли да поиграем, а?

Татко държи в ръката си стара топка за тенис, чийто мъх съвсем е паднал.

Страх ме е, че пак ще рече да ме упражнява в разни видове хващания. Той много иска да ме научи да играя бейзбол, но мен хич ме няма. Никога не мога да уловя топката както трябва, особено пък твърдата бейзболна топка; не ми се удава, и толкоз. Чисто и просто това е едно от нещата, в които не ме бива. Обичам да гледам, когато предават бейзболни мачове по радиото, но от всички мои връстници на Кловър Лейн аз съм най-схванатият бейзболист. Вкарват ме в игра само когато останат съвсем без резерви. Истината е, че се плаша от топката.