Уилям Уортън - Гордост

При втория път я причаквам на моя вход на тунела и щом се показва, я улавям.

— А сега идва най-трудната част.

И татко започва да оформя друг полегат улей, този път по-дълбок, с високи стени от двете страни. И пак прокопава планината ни почти наполовина, като често-често вдига глава, за да се увери, че е на прав път, след това притичва от другата страна.

— Сега, Дики, вдигни ръка и я задръж точно над входа на тунела от тази страна.

Аз вдигам ръката си и татко пак примижава и мери, после се свлича на колене и започва да рови от другата страна на планината, ниско в подножието й. Лоръл изтичва при него.

— Татко, пробих го. Моят тунел е готов. Ела, ела да видиш.

Татко отива до тунела на Лоръл. Изгребва още няколко шепи пясък и търкулва топката, но тя се заклещва вътре. Той я изважда и доизравя тунела. След това с двете си ръце прави улей в мокрия пясък.

— Слушай сега, Лоръл, трябва да прокараш толкова дълбок път за топката, че като се търкулне в тунела ти, после да може да излезе от другата страна и да се изтърколи на плажа.

И Лоръл отново се хвърля да изгребва пясъка от тунела си. Близо сме до водата и в мокрия пясък пръстите ни оставят отпечатъци като от ноктите на грабливи птици. Татко вдига очи към мама и й махва с ръка. Тя му отвръща. Аз също й махвам. Татко хвърля един светкавичен поглед нагоре-надолу по пустия плаж, после нагоре по продължение на цялата морска алея. Досещам се защо го прави — оглежда се за лъва.

— Давай, Дики. Този път ти ще копаеш откъм горната страна, а аз откъм долната. Дълбай под абсолютно същия ъгъл както преди, за да можем да се срещнем.

Копая и ръката ми вече не се вижда, цялата е хлътнала чак до рамото ми. Мога и още да я напъхам, но само ако се наведа съвсем ниско и вдигна единия си крак във въздуха. Поглеждам към татко. И той е заврял дългата си ръка най-навътре, вижда се, защото е вдигнал единия си крак високо във въздуха. Вади пясъка от дупката и го разстила навън. Усмихва ми се.

— Този път, Дики, май работата нещо се закучи. Дай аз да опитам от твоята страна.

Идва до мен и пропъхва ръката си в дупката. Копае колкото може по-навътре.

— Виж какво, или копаем встрани един от друг, или този тунел е два пъти по-дълъг от ръката ми.

Гледам го право в очите, а те пак шарят неспокойно по плажа и нагоре по морската алея. Лоръл изтичва и застава между нас двамата.

— Виж, татко. Този път стана, погледни.

Лоръл търкулва топката в нейния тунел, тя се скрива и едва-едва набира скорост да изскочи в улея, а оттам стига почти до водата.

— Браво, Лоръл! Дики, я потърси една пръчка, гледай да е около педя. Аз пък в това време ще помогна на Лоръл, но не се отдалечавай! И стой близо до водата, чуваш ли? Там морето изхвърля най-много пръчки.

Тръгвам, затичвам се. Знам, че татко иска да стоя близо до водата заради лъва, но пръчката намирам почти веднага. Водата я е изгладила и е дълга не педя, а три педи. Само за голф е. Връщам се тичешком. Нашият строеж съвсем не изглежда толкова голям на фона на целия плаж и океана.

— Тази ще стане ли, а, татко?

— Екстра е. Виж пък ние с Лоръл какво измайсторихме.

И той полекичка търкулва топката, ама някъде от средата на големия тунел. Тя тръгва, завива и влиза в тунела на Лоръл, излиза от другия му край и тупва в една дупка, която татко току-що е изровил. Прилича ми на детска железница.

— Страшно е!

— И още по-страшно ще стане, ако успеем да свържем двата ръкава на главния тунел.

Татко грабва пръчката и я мушва в горната дупка, завърта я два-три пъти, после изтичва от другата страна и прави същото.

— Дики, я си пъхни ръката от горната дупка и виж дали няма да уловиш пръчката.

— Хванах я! Татко, хванах я! Тунелът е готов.

— Така! Дай сега са изгребем излишния пясък.

Татко работи като машина: бързо изхвърля пясъка навън, изравнява го, още веднъж заглажда стените на тунела и на свързващия улей. Изправя се и избърсва пясъка от ръцете в банските си гащета.

— Хайде, Дики, иди и доведи мама да й покажем как работи нашето пясъчно съоръжение.

Изтичвам до мама. Тя ме поглежда стреснато.

— Мамо, татко казва да дойдеш да ти покажем какво сме построили. Страшно е! Той е трябвало да стане инженер или архитект, или нещо такова.

Отиваме при тях и татко е вдигнал Лоръл на ръце, показва й как да постави топката в малката вдлъбнатинка на върха и лекичко да я подбутне.

Топката потегля по първата пътечка, която се спуска от върха на нашата планина; след това потъва в първия ни тунел и дълго време никаква не се вижда, но после пак излиза и още веднъж обикаля хълма по един от външните улеи и се търкулва в големия ни тунел. Вече си мисля, че се е заклещила някъде по пътя, когато тя пак изскача и се прехвърля върху пистата на Лоръл, спуска се по надолнището и изчезва в нейния тунел, излиза от другата му страна, надолу по издълбания канал, движи се също като топка по лабиринта на игрището за голф.