Уилям Уортън - Гордост

— По-опасен ли е от лъв, например?

— Престани да мислиш за този лъв. Нали ти казах, той сигурно е вече на километри оттук. Иначе не би издържал гладен толкова дълго. Ако е наблизо, отдавна да е излязъл да търси храна и тогава щяха да го заловят. Забрави за лъва!

— Да де, ама нали всички са толкова уплашени и не знаят как е избягал, а пък ние с теб току-що пуснахме на свобода един скат. Нали и той е толкова опасен, колкото и лъвът. Нали може да изяде някой, който е влязъл да плува.

Докато скатът беше още на въдицата ми и татко се опитваше да среже влакното, си обещах наум никога повече да не влизам да плувам в океана. Там сигурно гъмжи от акули, скатове и разни октоподи. Сега разбирам защо мама не обича да плува.

— Хайде, Дики, не го взимай толкова навътре. Трябва да ти кажа, че ако можеше, този приятел, с когото току-що се запознахме, би избягал от човека, както и почти всеки друг звяр; страхуват се от нас. И затова са опасни само когато са в плен, както е бил лъвът, или пък с кука в устата, както беше този гигантски скат. Същото е и с хората.

В това време вече ми е заредил въдицата с нова стръв. Знам си, че отсега до края на деня ще стоя тук и само ще се моля нищо да не се хване на въдицата ми. Замятам, но макарата засича и стръвта ми цопва едва на половината разстояние в сравнение с преди, но аз и на това съм доволен. Изпускам влакното от макарата и татко ми помага да го навия обратно.

След това той издърпва собственото си влакно. Стръвта липсва и от двете кукички.

— Аз само раците ли ще храня?

Кляка и отрязва нова стръв за кукичките си.

— Знаеш ли, Дики, понякога хората могат да бъдат по-опасни от всяко друго животно. В сърцата на някои хора живеят акули, лъвове и скатове. И ти трябва да се научиш да ги разпознаваш и да се пазиш от тях, за да не ти сторят зло.

— Искаш да кажеш, като хората от „Джей Ай“ и профсъюзите, така ли?

— Да, примерът ти не е лош. „Джей Ай“, скъпи Дик Кетълсън, не искаха да ме уязвят лично, в мое лице те просто се помъчиха да сплашат отговорника на цеха и така да изкъшкат профсъюзите и в това начинание аз се оказах спънка по пътя им. Те си гледат бизнеса. Треперят си за печалбата така, както лъвът и скатът си треперят за плячката. Такава е тяхната природа. Изпречи ли се човек на пътя им, ще го пометат и окото им няма да мигне. Същите са и профсъюзите. Все едно лъвове срещу тигри или акули срещу скатове. И едните, и другите само пара̀та гледат и тежко на онзи, който реши да се изправи насреща им.

Присядаме на края на пристана. Татко изважда сандвичите, които мама ни зави, преди да излезем. Моят е с фъстъчено масло и пелте, а татковият — с пушена наденица. Всичко е подредено в кофичката за обяд, с която татко ходи на работа. Има и термос с горещо какао. Татко ми сипва в чашката от термоса, а той пие направо от бутилката. Горещото какао вдига пара.

— Но не всички хора са такива, нали, татко? Не всеки гледа да надвие другия, нали?

— Според мен, Дики, има три вида хора. Първите викат: „Карай да върви!“ Това са онези, дето, ако не ги накараш насила, пръста си за нищичко няма да помръднат. Не ги интересува ни дело, ни човек, само над собствените си душички треперят. За мене те са най-висшата класа. После идват онези, дето викат: „Бачкай и не мрънкай.“ Те се трудят, нямат си хър-мър с никого и държат на работата, държат работата да се върши, при това добре . Те са средната класа, Дики. Това сме ние. И последната група викат: „С лактите, и напред!“ Те са по-лоши и от първите. Интересуват се само от себе си и никога от работата. Едно гледат — да излязат напред и да печелят повече. Те представляват всички останали класи.

Но ти няма какво да му мислиш, само гледай, ако можеш, да стоиш настрана от лакътджиите и от онези „карай-да-върви“ типове.

— Но ти, татко, не правиш така. Ето, хем работиш в „Джей Ай“, хем си човек на профсъюзите. Защо се бъркаш с тези хора, щом са толкова лоши?

И докато го питам, татко замята въдицата. Този път не ми намигва. Запраща и оловцето, и кукичките високо във въздуха. Когато цопват, виждам, че ги е метнал два пъти по-навътре, отколкото първия път. Посочва ми макарата, на която почти не е останало влакно. И на лицето му цъфва огромна усмивка.

— Виж ти, та аз надминах себе си. Това е най-страшното замятане в живота ми. Обира мекото влакно, сяда и захапва сандвича си.

— Прав си, Дики, но човек има да мисли и за други неща. Вие сте моето семейство и аз трябва да се грижа за вас. Случи се тази Депресия и ето, закъсахме я; не можахме да изплуваме, задлъжняхме и с наема, и с какво ли не. И тогава „Джей Ай“ ми предложи всички тези пари, които съвсем не ни бяха излишни, и аз приех. Освен това ми признаха и пълния трудов стаж — цели девет години. А знаеш ли какво означава това? Означава, че като започнат уволнения, ще има много народ да изгори, преди да дойде моят ред, а и парите са повече, отколкото на начинаещ. Човек и за това трябва да мисли.