Уилям Уортън - Гордост

И в този миг я зърваме. Има остра муцуна като на акула и бяло на коремчето, което преминава в розово и после в кафяво на гърба. Виждам очите и устата й със зъби като остри шишове. Влакното излиза точно помежду тези зъби! И после виждам, че има крила. Огромна океанска птица с разтворени криле, по-широки от разперените ръце на татко. Не знаех, че имало птици-риби, които плуват по дъното на океана.

— Господи, Дики!! Та това е гигантски скат. Отначало го взех за морска котка, но това тук е далеч по-голямо нещо. Това е най-големият скат, който съм виждал. Едва ли има по-големи. Сигурно тежи над сто кила.

Той придърпва ската по-близо и муцуната му поляга върху кръглото первазче от миди в основата на единия от подпорните колове. Очите му гледат право в нас; свирепи безумни очи. Този скат е грохнал, но още не се е предал.

— Скатовете ядат ли хора като акулите?

— Не, но имат дълга опашка и на края на тази опашка — смъртоносен шип, който действа по-бързо и от зъбите на акулата.

Поглеждам във водата. На цвят скатът е почти като лъва, само дето не е толкова жълт, но лъвът имаше добри очи; тези очи са различни — студени, влажни, океански очи.

— И сега какво ще правим, а, татко? Да тичам ли за ченгел? Въобще ще го вадим ли от водата?

— Не, сър! Няма място и за трима ни на този пристан. Той не става за ядене, пък и от друга страна, е твърде красив, за да го убиваме. Представи си само как плува в този океан с огромните си силни мускулести криле.

Татко вклинява въдицата ми на едно място, където се кръстосват две прегради. Придърпва ме към себе си и поставя ръката ми върху пръта. Завързал е влакното през една дупчица в подпорите, така че скатът, ако пак реши да се спасява, да не може да прекатури въдицата, пък и мен с нея във водата.

— Дръж здраво пръта, Дики. А аз ще видя дали не мога да освободя оловцето и другата ни кукичка. Лапнал е най-долната кука и хич не ми се ще да изгубя целия набор. Освен това той ще се възстанови по-бързо, ако не трябва да влачи след себе си тежест й кука.

Татко отива до края на пристана, пуска си краката надолу, като се държи за ръба на дъските. Стъпва върху чатала на два кръстосани кола, които се намират точно над притихналия скат. Спуска се по единия от тях и вече е съвсем близо до ската. Ножа държи между зъбите си. И точно в този миг, когато изважда ножа от устата си и се навежда над втората кука, за да пререже влакното, чудовището започва бясно да се мята. Опашката му плющи като камшик и разсича водата, а в един миг дори се изпива като дъга над гърба му.

Но въпреки всичко татко успява бързо да пререже влакното и скатът полека се отпуска във водата. Остава така още няколко минути и гледа татко. Като че ли се двоуми дали пак да напада, или да се маха; после бавно се обръща и отплува, като се гмурна по-дълбоко, а най-тънките части на крилата му затрептяват като завеси във водата.

Татко се изправя, покатерва се обратно по кола и се хваща за края на пристана, после се вдига на мускули, опира стомах в дъските и замята единия крак странично, за да стъпи отгоре. Никога не съм знаел, че е такъв атлет. Докато строяхме заедно верандите, често съм го виждал да се покатерва на опасна височина, но никога не се е вдигал на мускули, и то когато отдолу е океанът и един обезумял скат. Въздъхвам с облекчение, когато се изправя.

— Е това се казва приключение — казва той. — Това е нещо, за което можеш да разправяш на внуците си. Бас държа, че това беше най-големият скат в целия Атлантически океан. И аз успях да надзърна право в очите му. Сигурен съм, че и самият дявол няма такива очи. Това същество не обича никого, нито дори себе си. Ако можеше да се пресегне и да ме събори във водата, непременно щеше да го направи. Кръвта ми се смръзна, като взе да се мята, преди да прережа влакното. Видя ли му шипа?

Кимнах. Все още съм превъзбуден и не мога да говоря.

Татко взима собствения си прът и започва да навива влакното. Стръвта на една от кукичките липсва. Оставя въдицата на земята и отваря рибарското сандъче, същото, в което държи инструментите си, когато сме си у дома, и изважда една кукичка. Ръцете му треперят, но той се усмихва.

Аз започвам да навивам влакното си или поне това, което е останало от него. Татко улавя края му.

— Номер шест трябва да стане. Може би този път ще хванеш нещо с по-прилични размери.

Гледам го как завързва кукичката. Откъде ли се е научил да върши всички тези неща, питам се аз.

— Татко, наистина ли е опасен скатът?

— Разбира се.