Уилям Уортън - Гордост

Баща ми никога не намига, но той не знае това. Ако знаеше, нямаше да ми намига, нали така? Като ми намигна, заприлича ми на Брайън Дънлсви в някоя от зализаните му любовни роли.

Като замята влакното, татко няма грешка — хвърля го нависоко, навътре и точно там, където си е набелязал. Наистина го бива. Спуска палеца на макарата и започва бавно да навива, докато влакното се опъне. Аз взимам другата въдица и залюлявам влакното със стръвта напред-назад. Отпускам лостчето, но с налеца си продължавам леко да притискам влакното, за да не се изниже. Когато аз замятам, това се случва много често.

Но този път успях да хвърля доста навътре, навътре за моите възможности, разбира се. Поне влакното не се заплете.

Ако и стръвта не е паднала, всичко е наред. Татко сяда на ръба на пристана, спуска си краката и започва да ги клати. Малко ме е страх, но и аз сядам до него. Той няма да ме остави да падна във водата, ако на въдицата ми се закачи някоя наистина едра риба, пък и мога да прегърна кола до мен и да тегля, без рибата да ме събори в морето.

Вълните се блъскат в коловете под нас. Разбиват се и оставят след себе си пенеста дантела, а друг път притихнали се търкулват, приплъзват се нагоре до пристана и се прекатурват обратно към брега, а мидичките и водораслите по подпорите се изцеждат и подсъскват подире им.

Харесва ми да ходя за риба, но повече заради морето, отколкото заради рибата. На няколко пъти хвърлям по едно око към татко, но той се е втренчил напред, следи въдицата. Натиска с пръст влакното, точно над макарата, за да усети, ако клъвне, а макарата му е залепена така, че от време на време прищраква. Аз също застопорявам макарата и слагам пръст върху влакното като него; все забравям тези подробности.

Забил съм поглед надолу във водата и си мисля за лъва. И водата е нещо като лъв — толкова силна, че нищо не може да я спре, но океанът не е в клетка, а на свобода; сега лъвът е на свобода. Дали така е по-щастлив? Струва ми се, че океанът е най-свободното нещо на света, както и небето. Пак поглеждам към татко; той обръща глава към мен и ми се усмихва.

— Дики, какво толкова си се умислил? Като че ли цялото бреме на света върху твоите плещи е легнало. Да не би да си се размислил за моята работа?

Просто не знам какво да му отговоря. Никой досега не ме е питал за какво мисля, като изключим сестра Анастейзия в часовете по вероучение. Пък и кой ще се интересува какво мисля аз? Странно нещо е да чувстваш, че някой иска да узнае какво става в главата ти. Не знам какво да му отговоря. Не ми се ще да лъжа, но за нищо на света не мога да кажа на татко истината за лъва, поне засега не мога; вероятно по-нататък, след като хванат лъва… Дали ще трябва да си призная, че аз съм пуснал лъва от клетката, като отида на изповед? Кой от смъртните грехове се нарича неволна грешка?

Ако си призная, главата си залагам, че отец Ланши веднага ще ме изпорти. Дори и отец О’Шей ще го направи, но аз все едно нищо няма да кажа в изповедалнята. Готов съм да живея с тази лъжа, дори и да се причестя с нея. Да пуснеш лъв от клетката и той да убие човек, е нещо много по-голямо от едно изповядане или причестяване. Ще излезе, че и аз съм като древните римляни, дето са хвърляли християни на лъвовете. Дали изяденият мотоциклетист е бил католик?

— И за нея си мислех, разбира се, но повече за океана; колко е силен и как все едно и също прави, но не е монотонен като будилника.

— Дики, знаеш ли, разправят, че всяка седма вълна е по-голяма от предишните. И всеки път като дойда на брега, гледам и броя, но според мен това не е вярно. Какво ли не измислят хората?

Умълчаваме се. Опитвам се да мисля за училище или за Канибал, или дори за татко, за работата му и профсъюза, всичко друго, но не и за лъва; така че ако той пак ме попита какво толкова умувам, да не трябва да го лъжа. Аз пък се питам той какво толкова умува и какво ли ще ми отговори, ако го попитам.

И точно в този миг нещо така силно удря влакното, че едва не ми прерязва пръста. Смуче навътре и дърпа, дърпа така, че въдицата се извива като дъга. Хващам я с две ръце; влакното започва да се изнизва с бясна скорост, така че не смогвам да уловя въртящата се ръкохватка на макарата.

— Дики, какво става? Виж ти, виж ти, това се казва парче и половина! Опитай се да го укротиш, преди да се е развило влакното.

Мъча се да уловя лостчето на ръкохватката, но то се върти страшно бързо. Татко скача, заклещва въдицата между две дъски и бързо се пресяга към мене. Вече се е задъхал.