Уилям Уортън - Гордост

— Чакай, дай да ти помота. Абе, какво е това чудо, да не си хванал кит, а, Дики? Боже господи, как дърпа! Ще ни завлече и въдицата, и такъмите.

Татко поема въдицата от ръцете ми, здраво притиска края й между коленете си и се опитва да успокои развиващото се влакно. Не може изцяло да го спре, но започва да клати въдицата нагоре-надолу, точно както се прави при много голяма риба, но и това не помага; пръчката направо се е извила одве, сякаш ей сегичка ще се счупи и след това ще трябва да я плащаме. Татко така се е напрегнал, че по челото му избива пот.

Страх ме е. Всичко това ми напомня за катинара и лъвската клетка. Нещо, което е много страшно и ти си неволно въвлечен, и просто няма как да избягаш.

Влакното започва да се мести встрани, към края на пристана, където няма останала и една здрава дъска. Виждаме го как цепи водата, а после се поотпуска и татко започва трескаво да навива, като същевременно бавно пристъпва към края на пристана. Боя се да тръгна след него; на места липсват по четири-пет дъски и трябва да се прескачат зеещи дупки. Татко е добър плувец и той ще се оправи, но ако аз падна, ще трябва да се хвана за някой от подпорните колове и водата има да ме блъска там, докато ме направи на пихтия.

И точно когато по всичко личи, че рибата се кани да заобиколи пристана и цялата работа окончателно ще се оплеска, тя най-неочаквано се връща на първоначалното си място. Татко ту й отпуска влакното по малко, ту я придърпва към себе си. Въдицата продължава да изглежда, като че ли ще се счупи всеки миг.

— Внимавай сега, Дики. Най-важното е никога да не държиш пръта ниско долу, защото тогава рибата ще ти скъса влакното.

През цялото време тя трябва да чувства, че я държиш: ще извиваш пръта и ще играеш нагоре-надолу, но лекичко, без резки движения, като едновременно с това гледаш да я придърпаш колкото е възможно по-близо до себе си. Това трябва да е някакво морско чудовище и според мен скоро ще се втурне пак да бяга. Ако много се отдалечи, ще ни се свърши влакното и тогава край, губим я. Единственото, на което можем да се надяваме, е, че тя ще се измори преди нас. Никога не съм ловил такава голяма риба на въдица. Вълнуващо е, нали?

За мен обаче е прекалено вълнуващо. А какво ще правим, ако се окаже, че е акула, ако вземе да изскочи от водата и ни изяде, защото и без това е бясна. Не знам дали трябва да споменавам това хрумване за акулата пред татко; той хич не обича да слуша разни шашави приумици. В това отношение той е доста сдържан и никога не си прави шега за моя сметка, но понякога, когато е превъзбуден като сега, просто забравя.

— Ей, татко! Ти как мислиш, каква е тая риба?

— Най-вероятно пясъчна акула, но каквато и да е, едно е ясно — бързо плува. Оо, ето я, пак потегля.

Влакното започва светкавично да се развива. Макарата направо трещи! Татко се опитва да я задържи с палец, защото повече не удържа лостчето. Пръстът му се разкървавява и цялото влакно се обагря в червено, но татко като че ли не усеща. Толкова се е улисал, че нищо друго не забелязва.

И тогава, точно когато на макарата е останало още съвсем малко влакно, толкова малко, че отдолу вече прозира металната част, рибата пак тръгва да плува към нас. Татко навива с все сили; влакното все още лежи отпуснато във водата. И ако в този момент рибата реши внезапно да смени посоката, няма начин да не скъса влакното. Татко целият се е надвесил над водата и е изправил пръта почти отвесно, за да поеме опъна, в случай, че рибата отново се втурне да бяга. И в същото време съсредоточено и напрегнато навива макарата.

— Татко, видях нещо. Голямо като кит, но на цвят розово кафеникаво. Ето го, пак изплува.

Легнал съм по корем върху дъските на пристана, за да мога да се надвесвам, без да падна. От челото на татко капе пот. И ето изведнъж влакното отново се опъва. Татко стиска зъби, но прътът всеки миг ще се счупи и той пуска ръкохватката и слага палеца си върху макарата, за да намали скоростта на развиващото се влакно.

Този път рибата изминава само двайсетина метра и спира. Татко пак започва да обира влакното, накланя пръта, после отново го вдига, после пак го навежда, навива влакното и дърпа назад. Рибата като че ли се е изморила или пък вече се е отказала от борбата, или просто иска по този начин да ни изиграе. Хваща ме страх: какво ли ще се появи от това тъмнозелено море под пристана? Все пак ми е интересно.

— Дики, сега вече всеки миг трябва да се покаже. Жалко, че не взехме ченгел. Как ще извадим този приятел, без да скъсаме влакното, и аз не знам. То и сега се държи на свети крепки, а какво остава, като го вдигнем над водата, когато ще тежи поне три пъти повече. Ако наистина се окаже хубав екземпляр, нещо, с което да спечелим въдичарско състезание например, тогава ще се опитам да го задържа, а в това време ти ще изтичаш до оная къща на брега и ще помолиш да ти услужат с един рибарски ченгел, или пък другият вариант е да тръгна по пристана към брега и да го издърпам след себе си. Правил съм го веднъж, но то беше с гигантска морска костенурка. Това тук обаче няма да излезе костенурка.