Уилям Уортън - Гордост

— Ей, Дики, ти си бил страшен въдичар. От това приятелче ще стане чуден обяд.

Татко изважда ножа си, изстъргва люспите, отрязва главата, маха вътрешностите и ги хвърля във водата. Така подкастрена, рибата не изглежда чак толкова голяма, но татко я претегля на ръка и ми я подава.

— Виж сам, Дики. Това ще изплати наема за въдиците и стръвта. Значи какво: цяла сутрин се забавляваме, и то без пари ще ни излезе. На пазара такова парче ще струва най-малко петдесет цента.

Премервам я и аз на ръка. Тя е мокра и студена. Татко я взима, завива я в хартията от сандвичите и я пъхва в кутията с такъми.

— И още нещо, Дики. Повечето от онези, дето стават началници, независимо дали в компанията или в профсъюзите, са хора, които не обичат да работят. Сега в „Джей Ай“ ми предлагат да стана старши. И затова ония от профсъюза са се наежили. Ако ги напусна, ще излезе, че съм минал на страната на компанията. Честно казано, хич не ми се става старши, не обичам да казвам на хората какво да правят.

— Като поправяхме верандите, ти ми казваше какво да правя. Сигурно това означава да бъдеш старши.

— Не съвсем. И ти като мен обичаш да работиш. За нас двамата беше истинско удоволствие да ги строим тези веранди бързо и хубаво, да й надвием на работата, дето се вика. А онези, на които трябва да съм началник, те не са като теб. Те само гледат да клинчат и аз трябва да се превърна в надзирател и копой, за да ги накарам да свършат онова, което им е задължение. Докато ние с теб, Дики, работехме като един, нали?

Той слага ръка на рамото ми, ама не отзад през врата, както се прегръща малко момче, а като стои право пред мен. Така както кралят посвещава обикновения войн в рицарство.

— Татко, аз все пак мисля, че ще живеем по-добре, ако работим сами за себе си. Умеем да вършим много неща. Теб за всичко те бива. Ще пуснем листовки под вратите на хората, за да знаят те какви услуги им предлагаме, а може да поместим и реклама в местния вестник. Ще наречем предприятието си „Кетълсън поправя всичко“.

— Тогава ще ни трябва телефон, а телефонът е пари.

— Ами да, и мама ще записва поръчките и ще води сметките. Аз ще ти помагам, освен това ще донасям счупените неща и ще разнасям обратно готовите, особено ако са в квартала. Във всяка къща има толкова прибори, които се нуждаят от поправка, и тогава хората няма да хвърлят сума неща на боклука. Аз дори бих могъл да излизам рано, да претърсвам боклукчийските кофи и да събирам уреди, които ти ще поправяш и после ще ги продаваме. Това е хитро, нали?

Татко вече е събрал всички такъми. Вървим по пристана към плажа. Той отпред, аз след него. Толкова съм се запалил по този „Кетълсън поправя всичко“ че вече не ме е страх от дупките под краката ми. Водата не ми се вижда толкова дълбока. Дори татко се заслушва в думите ми, така поне ми се струва.

— Хитро е, Дики, ама по-добре да си ремонтирам колата и с нея да ходя по къщите и да поправям развалените уреди. Тогава от двете й страни ще изпишем с големи букви: „Кетълсън — работилница за всякакви поправки“. Как ти се струва това, а?

— Страшно! Ще обикаляме с колата навсякъде, където има работа. Аз ще ти нося инструментите. Дори ще понауча туй-онуй, за да мога да ти помагам.

— Да, ами училището? Ако не завършиш училище, от теб никога нищо няма да излезе.

— Глупости, татко. Аз мразя училището. И какво толкова уча там? Много повече научавам, когато изляза с теб да ловим риба или да поправяме веранди, отколкото като кисна по цял ден в клас. Ти мислиш ли, че на сестра Анастейзия й разбира главата от скатове, профсъюзи или клинчари? Тя на нищо не ни учи освен на вероучение, гражданско право и разбор на изречения. Тия неща хич не ме интересуват, ама хич.

— Може и да не те интересуват, но на училище трябва да ходиш. Ако искаш, можеш да ми помагаш в неделя или през седмицата, но след часовете.

Пфу! Знаех си, че това училище няма да ми се размине. Мама и татко са си втълпили, че завърши ли човек училище, животът му мигом се преобразява. И то какво излиза, че трябва да стана някой „лакътджия“, та да мирясат. Ама те за това и не помислят.

Тъфи се събужда и се търкулва по гръб. На тавана е тъмно и топло. Лениво предъвква няколко късчета от нетатуираната ръка, която е отмъкнал със себе си. Жаден е, но не дотам, че да тръгне да търси вода. Два фактора влияят за общата му обездвиженост. Първият е, че почти целия си живот е прекарал в клетка; това да обикаля, да търси храна или вода, не е част от неговото ежедневие. Той е научен да чака Кеп, който най-добре знае какво му трябва и, разбира се, ще му го донесе. По всяка вероятност Тъфи все още не осъзнава факта, че вече не е в клетка. И вторият е, че обичайното състояние на лъва, когато е нахранен, е леност. За тези два дни, откакто е убил и изял Джими, Тъфи се е преместил само два пъти и двата пъти, за да се облекчи в противоположния ъгъл на тавана. И двата пъти е било посред нощ, така че никой не е чул, нито усетил тежките му приглушени стъпки.