Георги Бърдаров - Аз още броя дните

Блъсна Айда и изкърти с ритник вратата на спалнята, погледна под леглото и изстреля дълъг откос в гардероба. Надникна и в другите стаи, претършува надве-натри и взе каквото можа: явно бързаше. После се върна при тях.

„Злато?“ — изсъска.

Самира бръкна в джоба на престилката и извади оттам два синджира, едно златно сърце и едно колие. Войникът ги сграбчи и ги напъха в джоба на куртката си. Видя халката ѝ, стисна до посиняване китката ѝ и с грубо движение я изтегли от безименния пръст. После се обърна и погледна към Айда. Усмивка пробягна по прашното му лице.

„Я да видим“ — каза и грубо разтвори скръстените ѝ пред гърдите ръце.

С дясната държеше автомата, а с лявата разкъса роклята ѝ. Самира понечи да се хвърли към тях, но без да отмества поглед от Айда, войникът я удари с приклада и тя се строполи на земята.

„Хубава си — каза, — много хубава.“

Айда стоеше вцепенена, а той прокара ръка по натежалите ѝ гърди. Лъхна я тежка миризма на пот и желязо. Войникът бръкна под разкъсаната рокля, ръката му се плъзна надолу. Беше спряла да диша от ужас. Самира понечи да стане, но той само я ритна с кубинките в гърдите и тя отхвърча към стената.

Ръката му вече беше между бедрата на Айда, когато откъм стълбището проехтя вик:

„Горане, Горане, хайде, давай, нямаме много време. Горане, чакат ни.“

Той измъкна ръката си, скъса сребърната ѝ верижка — подарък от Давор — и се завтече навън.

Точно тогава от отсрещния апартамент друг войник измъкна Вая. Беше само на осемнайсет, студентка в първи курс, много красиво момиче. Мъжът я изблъска на стълбището, а тя пищеше. Майка ѝ се хвърли към него, но той не бе толкова милостив като Горан: вдигна автомата и изпразни пълнителя си в нея. После блъсна Вая към перилата и разкъса дрехите ѝ.

Айда затвори очи, но чуваше писъците ѝ. Когато всичко утихна и отново ги отвори, видя Вая да стои прегъната върху перилата на стълбището, по което с големи подскоци идваше Давор.

„Айда, направиха ли ти нещо? — хвана лицето ѝ той. — Направиха ли ти нещо, Айда!“

Айда отстъпи назад и посочи с поглед към стълбището. Давор се обърна и едва сега забеляза полуголата Вая, грабна от закачалката някакво палто, изскочи навън, загърна крехкото ѝ телце и я внесе в апартамента. Тя не издаде звук.

Докато Айда и Самира миеха Вая в банята, Давор затвори вратата на апартамента и се отпусна на пода, опрял глава в коляното си. Не можеше да повярва, че това се случва. На същите тези стълби, по които бяха минавали стотици пъти. Помнеше много добре как тичаха нагоре с Айда като ученици и как той носеше чантата ѝ, защото беше тежка за нея. И как после мама Самира им мажеше големи филии с масло и шипков мармалад. Сякаш това никога не го е имало. Сякаш наистина ставаше въпрос за два различни свята, нямащи нищо общо помежду си. Уж едно и също стълбище, едни и същи хора.

„Батко Даворе, ще се ожениш ли за нея?“ — точно така го беше попитала Вая преди пет години на същото това стълбище. Тогава Давор в официален костюм и с островърхи модни обувки чакаше Айда. Беше деветнадесети май осемдесет и осма година — абитуриентският им бал. Давор пристъпваше нервно от крак на крак, а мъничката Вая излезе от дома си с обръч в ръце. Погледна го с бистрите си сини очи и го попита дали ще се ожени за Айда. Давор целият пламна, а Вая се спусна с леки подскоци надолу. А след това излезе Айда. Дотогава момичетата ходеха със сините ученически престилки и много рядко носеха дори дънки, и когато видя надиплената кремавосиня рокля с дантелени ръкави, Давор онемя. Обувките с високия ток подчертаваха красотата на глезените ѝ, а кестенявите ѝ коси с вплетени в тях сребристи нишки се разпиляваха по голия ѝ гръб.

Плиснаха им менче с вода, както си му е редът, и той я поведе надолу, като държеше високо ръката ѝ, както беше виждал във филмите, че държат кавалерите ръцете на дамите. Помнеше, макар и през някаква синкава като роклята ѝ пелена, слънцето от онзи чуден майски ден. Отвън беше пълно с роднини, съседи, щракаха фотоапарати. Самира и Лада бяха организирали празненството, на Далибор и Сафет оставиха само да се погрижат за автомобила. И те се бяха погрижили чудесно: пред входа блестеше снежнобял кадилак. Не стана ясно откъде го бяха изкопали, но с тази кола Давор наистина удари в земята всичките им съученици. Никога нямаше да забрави с какво вълнение ѝ отвори вратата, как ѝ държа ръката през целия път до училището и как се опияняваше от аромата на парфюма ѝ. Френски, струваше цяло състояние, но той беше пестил шест месеца, за да ѝ го подари за бала.