Георги Бърдаров - Аз още броя дните

Айда не се вълнуваше особено, но Давор тръпнеше в очакване. Както всяко момче, той бе запален по спорта. А и Югославия се водеше сила в зимните спортове. Чакаше се с особено вълнение техният словенски идол Боян Крижай да спечели черешката на тортата — слалома. Колкото повече наближаваше откриването, толкова повече се увеличаваше вълнението в града. Няколко дни преди началото почнаха да пристигат чужденци.

Самото откриване гледаха по телевизията. Беше пищна феерия от цветове, песни и фойерверки. Разбира се, най-много им се искаше да посетят някоя от спортните прояви, но билети нямаше. Бащата на Давор пусна всичките си връзки, но в онези дни дори всесилните за соца връзки не помагаха. Билети нямаше и нямаше. Давор се примири, че ще гледа всичко по телевизията и ще усети само периферния лъх на олимпиадата. Като някакъв Гаврош, който обикаля без пари около кебапчийниците и попива само с ноздри апетитния аромат.

Ала късметът му се усмихна. Два дни преди откриването мъкнеше тежката си чанта по заснежената стръмна „Поледица“, когато го удари снежна топка. Кипна, пусна чантата си, обърна се да види кой го е замерил и видя до будката за вестници да му се хили Каро. Каро беше от тяхното училище, но две години по-голям от него. Абсолютен пройдоха и хулиган, който смело надигаше бутилката, пушеше демонстративно пред училищния двор и често се замесваше в юмручни схватки. Едно от ония деца, с които разпадащата се соцсистема вече не можеше да се бори. Припечелваше добре от битака, където търгуваше с всички по-дефицитни стоки, най-вече с дънки.

„Хей, Даворе — провикна се той. — Закъде си се забързал? Да не би мама да е сготвила и да очаква любимото си синче?“

Давор почервеня. Вече се бяха сблъсквали с Каро в училищния двор. Най-вече на футболна тематика. Давор беше фен на „Цървена звезда“, а Каро — на гробарите от „Партизан“. Беше го предупредил да не идва с шал на „Звезда“, а когато през лятото го видя пак с него, го спря насред училищния двор и кресна: „Аз нали ти казах да не се размотаваш с тоя шал.“ — след това му смъкна шала и пред очите на всички го наказа : разкъса го по цялата му дължина. Давор обаче не му остана длъжен и веднага се хвърли върху него. Каро беше толкова изненадан, че отнесе няколко юмрука, но после извади джобно ножче и резна ухото на Давор. Шурна кръв, настана суматоха, някой извика учителите и накрая се появи и директорът. Беше строг човек с демодиран сивкав костюм, демодирани балкански мустаци и доста тежка десница, която Каро неведнъж бе опитвал. Разбута насъбралите се, изправи се пред кървящия Давор, хвана го грубо за ръката и кресна: „Кой го направи? Кажи кой го направи?“. Давор понечи да посочи Каро, но после се измъкна от ръката на директора и процеди през зъби: „Никой, сам паднах и се ударих на бордюра“. „Ясно е, че е имало бой, ти само ми кажи кой беше“ — изръмжа директорът, но Давор не отстъпи. „Сам паднах, другарю директор“ — каза твърдо. „Ей, момче, опичай си акъла, знаеш ли какво наказание мога да ти лепна — въсеше се директорът. — Само ми кажи кой беше, останалото е наша работа.“ Давор издържа тежкия заканителен поглед и отсече: „Няма какво да казвам, другарю директор, сам паднах“. Директорът изсумтя и се махна оттам, но Давор вече беше спечелил уважението на цялото училище, защото никой не обича доносниците, а после и самият Каро го взе под закрилата си.

Затова и сега, като го видя, Давор се усмихна.

„Е поне има кой да ми сготви, а не се скитам по улиците.“

Каро също се засмя.

„Разбрах — каза, — че търсиш билети за олимпиадата.“

„Да, защо, да не би да имаш?“

„Може и да имам“ — ухили се Каро.

„И колко им искаш?“

„Що да е колко, може да е какво?“

„Добре де. Какво?“

„Примерно целувка от Айда.“

Давор се наежи, огледа се за по-едра буца лед… но Каро се засмя.

„Кротко, хлапе, кротко — каза, — пошегувах се. Имам нужда от колелото ти за една седмица.“

„Колелото ми?“

„Да, трябва ми за една сделчица в Зеница… Имам два билета за ски скока.“

„Ски скока?“ — Давор направи кисела гримаса.

„Хайде, хайде, по-добре е от нищо, а не ти искам и динар.“

Давор се засмя.

„Дадено, братле“ — отсече.

И двамата си плеснаха ръцете — сделката бе сключена.

После Давор от вълнение не спа цяла седмица. А Олимпиадата беше в разгара си. В онези дни хората в Сараево забравиха всичко друго: за дребните си битови проблеми, но и за големите — национални — проблеми, които вече се зараждаха в Югославия след смъртта на Тито; за любовите, разделите и неизвинените отсъствия на Бог. Заведенията бяха пълни с репортери, фотографи, спортисти, функционери. Отвсякъде се чуваше различна реч. Дори трамваите потракваха по релсите, празнично украсени, а уличното осветление по цяла нощ обливаше града в призрачна светлина.