Том Брадби - Господарят на дъжда

— Бях се замислил.

— Как е рамото ти?

— Боли.

— Лоша работа.

Фийлд се втренчи в Маклауд.

— Във всяка война има жертви, нали?

— Не е задължително.

— Не останахме много.

Шотландецът избягваше да го гледа в очите.

— Трябва много да внимаваш.

— Такова намерение имам.

Маклауд премести тежестта си от единия на другия крак. Фийлд се замисли колко лесно бе заподозрял Капризи, когато разбра, че обаждането до Лу е било проведено от неговия телефон.

— Какво има в тази папка? — попита той.

— Нищо съществено.

— Нищо свързано със случая?

— Не.

— Капризи беше оставил някои записки.

— Записки за какво?

— За нещо като пенсионен фонд — излъга Фийлд. — Мръсни тайни.

— Ами, тогава ги пази.

— Да, така смятам.

— Не се знае кога могат да ти потрябват.

— Точно така.

Маклауд пъхна папката под мишница.

— Е, довиждане до утре.

Фийлд изгаси лампата и се изправи.

— В известен смисъл тази нощ беше успешна за вас.

Маклауд не отговори, започна да подръпва верижката си.

— Сега със сигурност вие ще станете комисар. Ще имате възможност да прочистите града.

— Капризи беше добър човек, Фийлд.

— Да. Най-добрият.

— Храбър, но глупав.

— Не искаше ли да участва в конспирацията?

Верижката на Маклауд се скъса. Кръстчето издрънча на пода. Той се наведе да го вдигне.

— Заради уважението ми към вуйчо ти, Фийлд, ще ти дам възможност да си тръгнеш. Утре до обяд да си напуснал града.

Маклауд излезе спокойно и се качи в асансьора.

Младият мъж отново седна и изчака, докато слезе.

В кухнята на Катя проблесна свещ. Вратата се отвори. Луната светеше ярко и в градината имаше само единични сенки. Наблизо залая куче и скоро му отговориха и други.

Фийлд отново потропа.

— Иван, Катя, аз съм. Моля ви, трябва да говоря с нея.

Иван отвори. Беше изгасил свещта и лицето му изглеждаше призрачно на лунната светлина.

— Трябва да я открия.

— Не е тук.

— Къде е?

Иван не отговори.

— Дадоха ми ултиматум. Трябва да я намеря бързо.

— Отиде си.

— В апартамента ли?

— Не.

— Къде тогава? Катя тук ли е? — Фийлд чу шумолене и видя силуета на жената отзад. — Катя, за бога, помогнете ми!

— Не е тук — каза тя. — Не знаем къде е.

Фийлд рязко блъсна вратата. Иван залитна назад. Катя стоеше до печката под една полица с тенджери. По лицата им се четеше страх.

— Знам, че е тук — настоя младият мъж, но по израженията им веднага разбра, че не е прав. — Къде е?

— Не знаем — отвърна отчаяно Катя.

— Къде е детето? Моля ви, нямаме време.

Жената притисна ръце до гърдите си с жест на човек, който живее в постоянен страх.

— До утре на обяд трябва да напусна града. Това е нейният шанс… кажете й. Последна възможност. За нея и за детето. Иначе и двамата ще умрат тук, знаете го. Кажете й, че на разсъмване ще я чакам на гробището. Ако не иска да дойде с мен, ще го приема.

Фийлд отстъпи. Те бавно затвориха вратата, без да му отговорят. Той остана няколко минути в мрака с надеждата, че тя ще се появи.

Лампите над предната веранда на къщата на „Крейн“ не светеха, но Фийлд не знаеше къде другаде да отиде. Позвъни.

Мислеше да си тръгва, когато чу познато тътрене и Джефри отвори. Изглеждаше уморен.

— Досетих се, че си ти.

— Извинявай. Много е късно и…

— Влез. — Джефри му кимна и постави бащински ръка на рамото му. — Надявахме се да дойдеш. Пенелъпи е будна. Наложи се да дадем успокоителни на Каролайн, обаче не пожела да пренощува у нас. Влез. — Вуйчо му погледна раната на ръката му. — За бога, човече, отиде ли на лекар?

— Мисля, че не е сериозно.

— Разбира се, че не е.

Вуйчо му го хвана за ръката и го въведе в къщата. Настани го на дивана срещу Пенелъпи. Тя вдигна зачервените си очи към него; държеше чаша уиски.

— Не е отишъл в болницата — тихо каза Джефри. — Кажи на Чан да донесе антисептик, чиста вода и превръзки.

Пенелъпи стана. Избягваше погледа на Фийлд и се движеше като сомнамбул. Съпругът й я последва, сякаш се съмняваше, че е в състояние да изпълни дори такава лесна задача. Върна се сам с купичка вода и бинт.

Фийлд се опита да стои неподвижно, докато Джефри почистваше раната му.

— Добре, че дойде — каза вуйчо му. — Имаш само драскотина, но на тази жега можеше бързо да се инфектира.

Когато свърши с промиването, той внимателно бинтова ръката и закрепи превръзката с безопасна игла. Младежът се загледа в съсредоточеното му лице.