Елиф Шафак - Копелето на Истанбул

Арам бе висок, леко пълен, красив мъж с добро, но уморено лице, тъмна брада, разрошена коса и дълбоки трапчинки, които изникваха при всяка усмивка. Очите зад очилата с дебели рамки проблясваха умно. От начина, по който гледаше леля Зелиха, веднага се разбираше, че тук има любов. Любов, уважение и синхрон. Заговореше ли Арам, леля Зелиха го допълваше с жестове, а когато жестикулираше тя, той я допълваше с думи. Бяха две сложни личности, които като по чудо бяха постигнали заедно обща хармония.

Когато подхвана разговор с него, Армануш превключи на своя английски-като-втори-език английски, както правеше всеки път, запознаеше ли се с нов човек в Истанбул. Представяше се възможно най-бавно, на муден, ритмичен, почти детински английски. Изненада се, когато чу Арам да говори английски свободно, с едва доловим британски акцент.

— Английският ви е много добър! — не се сдържа и отбеляза тя. — Мога ли да попитам откъде е британският акцент?

— Благодаря — отвърна Арам. — Следвал съм в Лондон. Но ако предпочиташ, можем да говорим и на арменски.

— Не го знам — поклати глава момичето. — Като малка го понаучих от баба, но тъй като родителите ми са разделени, не се задържах за дълго на едно място, винаги имаше прекъсвания. После, след като навърших десет години, всяко лято до тринайсетата си година ходех на арменски младежки лагер. Беше забавно и арменският ми се подобри, след това обаче пак го забравих.

— Аз също съм научил арменски от баба си — усмихна се Арам. — Честно казано, и мама, и баба бяха на мнение, че трябва да усвоя два езика, само не можеха да се разберат кой да бъде вторият. Мама смяташе, че е за предпочитане в училище да говоря на турски, а у дома — на английски, понеже, след като порасна, така и така съм щял да напусна страната. Но баба се оказа непреклонна. Настояваше за турски в училище и за арменски вкъщи.

Армануш беше заинтригувана от излъчването на Арам, но смирението му я очарова още повече. Поговориха си за арменските баби — в диаспората, в Турция и в Армения.

В шест и половина вечерта леля Зелиха остави ателието на своя помощник и четиримата се отправиха към едно заведение наблизо.

— Преди да си тръгнеш от Истанбул, леля Зелиха и Арам искат да ни заведат на кръчма, за да присъстваш на типична вечер с пийване — беше обяснила Ася на Армануш.

По пътя минаха по слабо осветена улица и се натъкнаха на жилищна кооперация с проститутки травестити, които гледаха минувачите от прозорците. Двамата на първия етаж бяха толкова близо, че Армануш различи подробности от силно гримираните им лица. Един от травеститите — едра жена с бърнести устни и коса, огненочервена като фойерверки в мрака, подметна нещо на турски през смях.

— Какво каза? — попита Армануш Ася.

— Че гривните ми са страхотни и са ми много.

За изненада на Армануш тя свали една от гривните с топчета по нея и я даде на рижия травестит. Той прие с радост подаръка, сложи си го и с пръсти със съвършен кървавочервен маникюр стисна кутийка с диетична кока-кола, сякаш вдигаше наздравица за Ася.

Докато гледаше изумена сцената, Армануш се запита какво ли би казал за нея Жан Жьоне. Че диетичната кока-кола с вкус на череши и ванилия, мънистените гривни, тръпчивата миризма на сперма и детинската радост могат да съжителстват прекрасно в една западнала истанбулска улица?

Таверната беше стилно, но непретенциозно място близо до Цветния пасаж. Веднага щом седнаха, при тях се появиха двама сервитьори с количка мезета.

— Защо не ни изненадаш отново с кулинарния си речник, Армануш? — подкани леля Зелиха.

— Я да видим, има сарми, туршия, патладжан, топик 47 47 Постни кюфтета от нахут (арм.). — Б.пр. и артишок… — започна да изброява Армануш ястията, които келнерите носеха на масата.

Продължаваха да идват хора — по двама или на групи, и след двайсетина минути заведението вече беше пълно. Сред тези непознати лица и точно толкова непознати звуци и миризми Армануш загуби представа къде се намира. Можеше да е в Европа, в Близкия изток или Русия. Леля Зелиха и Арам пиха ракия, а Ася и Армануш си взеха бяло вино. Леля Зелиха пушеше цигари, Арам пафкаше с пурата, а Ася — очевидно избягваща употребата на тютюн пред майка си, дъвчеше устата си за компенсация.

— Тази вечер не пушиш — каза й Армануш, която седеше до нея.

— Говори ми! — въздъхна тя. След това сниши гласа до шепот: — Тихо! Леля Зелиха не знае, че пуша.

Армануш се изненада, че Ася, която бунтарски и почти садистично се наслаждаваше на всяка възможност да вбеси майка си, се държи като хрисима дъщеря, когато опира до това да запали цигара пред нея.