Елиф Шафак - Копелето на Истанбул

— Защо не се женят?

— Да се женят ли? — Ася изплю думите сякаш бяха храна, заседнала между зъбите й.

Вече минаваха покрай събирачите на консервни кутии и след като се вгледа по-отблизо в кумирите си, Ася забеляза, че не са момчета, а момичета. Това й хареса още повече. Ето още една причина да тръгне да рови по боклукчийските кофи — да заличи границите между половете. Тя пъхна между устните си цигара, но вместо да я запали, за момент засмука края, сякаш беше от шоколадовите цигари с обвивка, която става за ядене. После разкри една своя съкровена мисъл:

— Всъщност съм сигурна, че Арам няма нищо против да се ожени, но леля Зелиха не иска и да чуе.

— Но защо? — полюбопитства Армануш.

Точно тогава ветрецът смени посоката си и тя долови откъм морето остра миризма. В града се носеха какви ли не миризми, някои силни и неприятни, други — благоуханни и освежителни. Почти всяка миризма напомняше на Армануш за някаква храна — толкова, че тя бе започнала да възприема Истанбул като нещо, което става за ядене. Беше тук от осем дни и колкото по-дълго стоеше, толкова по-многопластов и многолик изглеждаше Истанбул. Може би Армануш свикваше да е чужденка в този град, ако не и със самия град.

— Предполагам, че е заради онова, което леля Зелиха е изживяла с баща ми, който и да е той — продължи Ася. — Сигурно заради това е толкова против брака. Според мен не вярва на мъжете.

— Е, разбирам я — отвърна Армануш.

— Но не мислиш ли, че между двата пола има огромна разлика, когато става въпрос за това как се възстановяват след връзка? След като жените оцелеят от ужасен брак, любовна връзка или каквото и да е там, те като цяло избягват да се обвързват доста дълго време след това. При мъжете обаче е точно обратното — в мига, в който приключат с някоя катастрофа, започват да търсят друга. Мъжете са неспособни да бъдат сами.

Армануш кимна отсечено, въпреки че родителите й не се вместваха в този модел. След развода майка й се бе омъжила повторно, а баща й и досега си стоеше сам. После Армануш попита:

— Този Арам… откъде е?

— Някъде оттук, като всички нас — сви рамене Ася, после обаче внезапно включи какво я питат.

Изненадана от собствената си недосетливост, запали цигарата, която смучеше, и вдиша от дима. Как изобщо не бе направила връзката? Арам произхождаше от арменски род в Истанбул. На теория си беше арменец.

И все пак в един определен смисъл той не можеше да е арменец, нито турчин, нито от някаква друга националност. Арам можеше да е само Арам, изцяло уникален. Беше единствен представител на единствен вид. Беше чаровник, колосален романтик, преподавател по политология, който често признаваше, че е по-склонен да живее като рибар в затънтено село край Средиземно море. Беше ранимо сърце, доверчива душа, ходещо парче хаос, утопист сангвиник, който най-безотговорно даваше обещания, невероятно объркан, остроумен и почтен човек. Беше неповторим и затова Ася не го бе свързвала никога с някаква колективна идентичност. Колкото и да се изкушаваше да каже нещо в този дух, тя само отвърна:

— Всъщност е арменец.

— Така си и помислих — усмихна се леко Армануш.

След пет минути вече бяха в ателието.

— Добре дошли! — възкликна леля Зелиха с леко провлачения си дрезгав глас, докато ги притискаше в обятията си.

Какъвто и да беше парфюмът й, бе силен, съчетание между подправки, дърво и жасмин. Тъмната й коса падаше по раменете на изумителни къдрици, някои от които тя бе подчертала с вещество, толкова лъскаво, че при всяко движение косата й блещукаше на халогенното осветление. Армануш я погледна прехласната и за пръв път почувства уплахата и възхищението, които, както й се струваше, Ася изпитва към майка си още от малка.

Отвътре ателието беше като малък музей. Срещу входа имаше огромна снимка в рамка на жена с неустановена националност и с гръб, обърнат към гледащите я, за да се види по-добре сложната татуировка върху тялото й. Беше османска миниатюра. Приличаше на сцена от угощение, а над нея по въже, татуирано от едното до другото рамо, пристъпваше акробат. Беше стряскащо да видиш такава традиционна миниатюра, татуирана върху гърба на модерна жена. Отдолу на английски беше изписано: A TATTOO IS A MESSAGE SENT FROM BEYOND TIME! 45 45 Татуировката е послание, пратено отвъд времето. — Б.пр.

Из цялото ателие имаше наслагани витрини със стотици мостри на татуировки и бижута за пиърсинг, изложени в тях. Мострите бяха обединени около няколко заглавия: „Рози и бодли“, „Кървящи сърца“, „Пронизани сърца“, „Пътят на шамана“, „Космати страшилища“, „Некосмати, но точно толкова страшни змейове“, „Патриотични мотиви“, „Имена и цифри“, „Симург 46 46 Митично създание от персийската митология с криле на птица. и птичето семейство“ и накрая „Символи на суфистите“.