Елиф Шафак - Копелето на Истанбул

— Опасявам се, че се налага да дойдете с нас — заяви сержантът.

— Не мога — възрази неволно Ованес Стамбулян, после обаче си даде сметка колко окаяно е извинението, което се кани да даде: Тази вечер трябва да завърша книгата… Последната глава… Вместо това поиска разрешение да говори с жена си.

Последното, което се вряза в паметта му, преди да го отведат, бе лицето й — с разширени зеници и обезкървени устни. Но Армануш не плачеше, нито изглеждаше в шок. Просто изглеждаше ужасно уморена, сякаш стоенето на вратата я бе оставило без капчица сили. Ованес Стамбулян изгаряше от желание да я хване за ръце, да я притисне силно до себе си, да й прошепне да бъде силна, винаги силна заради децата им — родените и онова, което беше в утробата й. Армануш беше бременна в четвъртия месец.

Чак след като го изтикаха през входната врата на тъмната улица, с войници от двете страни, Ованес Стамбулян се сети, че е забравил да даде на жена си подаръка. Бръкна в джобовете си и с облекчение видя, че не напипва златния нар. Беше го оставил вкъщи, в едно от чекмеджетата на писалището. Усмихна се леко при мисълта колко ще се зарадва Армануш, когато го намери там.

Веднага щом войниците си тръгнаха, се чуха забързани стъпки, отекнали на прага. Беше дошла съседката им — туркиня. Пълничка, блага по нрав жена, обикновено винаги весела — но не и сега. При вида на ужасеното й лице, Армануш се изтръгна от унеса и си позволи да се уплаши. Тя притегли към себе си Ервант и прошепна с разтреперани устни:

— Върви, синко, у вуйчо си Левон… Кажи му да дойде незабавно. Кажи му какво се е случило.

Къщата на вуйчо Левон беше наблизо, на ъгъла на пазарния площад. Той живееше сам в скромна двуетажна сграда с първи етаж, който му служеше за работилница. Бяха му отказали ръката на красива арменка, която бе обичал на младини и която вероятно обичаше и досега, и той беше избрал да не се задомява, прекара годините след това в усилен труд в работилницата, прочута с качеството на своите изделия. Вуйчо Левон беше казанджия и произвеждаше най-хубавите казани в цялата империя.

Вече на улицата, Ервант направи няколко крачки към къщата на вуйчо си Левон, после обаче се рязко спря, обърна се в обратната посока — посоката, в която бяха отвели баща му, и се затича. Обиколи улицата от единия до другия край, но от баща му нямаше и следа. Нищо. Никой. Турските войници и баща му сякаш бяха изчезнали вдън земя.

Малко след това той вече беше в къщата на вуйчо си Левон, на втория етаж обаче също нямаше никого. Почука на вратата на работилницата с надеждата, че е там. Не беше нещо необичайно вуйчо Левон да се труди до късно. Но му отвори чиракът Ръза Селим — кротко, прилежно турче с кожа, бяла като порцелан, и с гарвановочерна къдрава коса, която се виеше необуздано над и около главата му.

— Къде е вуйчо? — попита Ервант.

— Майстора Левон го няма — отвърна задавено Ръза Селим, сякаш на гърлото му беше заседнала буца. — Войниците дойдоха и го отведоха този следобед.

Още щом изрече зловещите думи, Ръза Селим даде воля на сълзите, които сдържаше. Беше сирак и от шест години вуйчо Левон му беше като баща. — Не знам какво да правя — допълни той. — Чакам…

На връщане Ервант тичаше по стръмните, криволичещи като змийче улици на изток и на запад — търсеше някакъв, какъвто и да е , знак за надежда. Мина покрай празни кафенета, мръсни площади, порутени къщи, от които се носеше миризма на тюрлюгювеч и плачът на бебета. Единственият признак на живот беше кафеникаво котенце, което мяукаше измъчено при мръсната канавка и се лижеше по коремчето, където плътта зееше отворена и около дълбока подута рана се беше спекла кръв.

След години, всеки път, когато си мислеше за баща си, Ервант щеше да си спомня това коте, сам-само на тъмната безлюдна улица. Дори в Сивас, в малкото селце Пиркиник, където живееха арменци униати и където заедно с дядо му и баба му щяха да потърсят убежище колкото една нощ да бъдат прокудени от войниците, нахълтали в къщата; дори след като се озова сред хилядите изтощени прегладнели арменци, които вървяха и вървяха, охранявани от войници на коне; дори докато стъпваше по дългия дебел килим от кал, бълвоч, кръв и изпражнения; дори когато не знаеше как да накара сестричката си Шушан да спре да плаче и после един ден изпусна ръката й за стотна от секундата и я изгуби от поглед в суматохата; дори докато гледаше как краката на майка му отичат на два сини плондера от болка, изпъстрени с морави вени и кръв; дори когато тя издъхна — притихнала и лека като сухо върбово листо, вдигнато от извилия се на вихрушка вятър; дори когато видя покрай пътя издутите вмирисани трупове и пълните с дим и огън конюшни; дори когато не му остана нищо за ядене и с братята му пасяха трева като овцете в сирийската пустиня; дори когато бяха спасени от американски мисионери, тръгнали да събират осиротелите арменчета, загубили се по пътя на изгнанието; дори след като ги отведоха обратно в Американския колеж в Сивас, превърнат в приют, и оттам ги пратиха в Америка; дори години по-късно, когато най-после бе успял да намери малката си сестричка Шушан в Истанбул и да я отведе в Сан Франциско; дори след многото щастливи обеди между деца и внуци — това котенце остана дълбоко запечатано в съзнанието му.