Елиф Шафак - Копелето на Истанбул

Вече се е зазорило. Само на хвърлей от тайнствения праг между нощ и ден. Единствено по това време на деня е още достатъчно рано, че да се надяваш да сбъднеш мечтите си, но и твърде късно да сънуваш, земята на Морфей вече е отлетяла далеч.

Окото на Аллах е всемогъщо и всеведущо, око, което не се затваря никога и дори не мига. Но пак никой не може да каже със сигурност дали Земята е точно толкова всевиждана. Ако това е сцена, на която пред Вселенския Взор се играят спектакъл след спектакъл, може би има антракти, когато завесата е спусната и сребърната купа е покрита с прозрачна забрадка.

Истанбул ври и кипи със своите десет милиона живота. Той е отворена книга с десет милиона забъркани вътре истории. Истанбул се буди от тревожния си сън, готов за хаоса на най-натоварените часове. Оттук нататък има прекалено много молитви, на които да се отговори, прекалено много богохулства, които да бъдат забелязани, и прекалено много грешници, както и прекалено много непорочни, над които да се бди.

В Истанбул вече е сутрин.

В пъстрото ветрило на месеците през годината всеки месец си знае към кое годишно време се числи и се държи подобаващо, всеки месец освен един — март.

И душевно, и физически март е най-неуравновесен в Истанбул. Може да реши, че е пролетен месец, топъл и дъхав, а на другия ден да размисли и да се превърне в зима — с мразовити ветрове и суграшица навсякъде. Днес, деветнайсети март, беше необичайно слънчева събота с температура, много по-висока от средната за това време на годината. Докато вървяха по широкия, брулен от вятъра път от Ортакьой към площад „Таксим“, Ася и Армануш си съблякоха пуловерите. Ася беше в дълга пъстра рокля, ръчно изрисувана в нюанси на бежово и карамеленокафяво. Беше окичена с няколко реда гердани и гривни, които подрънкваха при всяка нейна крачка. Армануш пък бе вярна на стила си — дънки и свободно падаща тениска с надпис УНИВЕРСИТЕТ НА АРИЗОНА отгоре, в бледорозов цвят като балетни палци. Бяха тръгнали към ателието за татуировки.

— Много се радвам, че най-после ще се запознаеш с Арам — грейна Ася, докато местеше платнената чанта от едното на другото си рамо. — Прекрасен човек е.

— Чувала съм да го споменаваш и друг път, но нямам представа кой е.

— О, той е… — Ася замълча и затърси точната дума на английски. „Гадже“ звучеше твърде лековато за обстоятелствата, „съпруг“ не беше вярно, „бъдещ съпруг“ не звучеше правдоподобно. „Годеник“ изглеждаше по-подходящо, но истината бе, че двамата не бяха сгодени официално. — Той е мъжът в живота на леля Зелиха.

На отсрещния тротоар, под изящна арка от османско време, забелязаха две циганчета — едното вадеше от боклукчийските кофи консервни кутии, а после ги мяташе в разнебитена каруца. Другото хлапе седеше в края на каруцата и редеше кутиите, като правеше всичко по силите си да се преструва на много заето, а всъщност само се припичаше на слънце. Какъв идиличен живот — помисли си Ася. Би дала всичко, само и само да си разменят местата с малчугана в каруцата. Първо щеше да отиде и да купи най-вялия кон, който успее да намери. После всеки ден щеше да обикаля с впрегнатата в него каруца по стръмните улици на Истанбул и да събира разни неща. Най-чистосърдечно щеше да трупа в каруцата най-непривлекателните вещи от човешкия живот, да прегръща остатъците, гниещи под лъскавата му повърхност. Имаше чувството, че хората, които събират боклуци в Истанбул, вероятно изобщо не живеят така напрегнато, както тя и приятелите й от кафене „Кундера“.

Ако станеше събирач на отпадъци, щеше да си кръстосва из града и да си свирука парчета на Джони Кеш, докато дъхавият бриз гали косата и слънцето топли костите й. Ако някой дръзнеше да наруши блажената й хармония, Ася щеше да го заплаши с гигантския си цигански клан, в който вероятно всички ще са престъпници с влезли в сила присъди. Тя стигна до заключението, че колкото и притеснителна да е беднотията, стига да не е зима, сигурно е забавно да ровиш из боклукчийските кофи. Реши да го запомни, в случай че не измисли по-интересна професия, след като завърши университета. После си засвирука и чак след като стигна края на куплета, забеляза, че Армануш още чака по-подробен отговор на въпроса, който бе задала преди няколко минути.

— А, да, леля Зелиха и Арам се срещат Аллах знае откога. Предполагам, че ми е нещо като втори баща или, ако трябва да съм последователна, би следвало да кажа втори вуйчо… Както и да е.